1931 ИСТОРИЯ НА СЛОВОТО МЛАДЕЖКИ ОКУЛТЕН КЛАС

Стимул и любов

 

Размишление

 

За следния път всеки да си извади едно от най-хубавите изречения от Библията. То може да бъде поетично, може да бъде и прозаично: важно е да видим дали ще има разнообразие или еднообразие в стиховете.

На какво се дължи прозата и поезията в живота? Прозата е свързана с обективния ум, който се занимава с близките неща; поезията е свързана с висшия ум, с висшите способности на човека, тя има отношение към далечните, отвлечените неща. Има два вида проза и поезия: положителна и отрицателна. Отрицателната проза в живота обича положителната поезия и обратно: отрицателната поезия обича положителната проза. Казвате: „Проза е това!“. Да, но в положителната проза има нещо красиво. Като четете едно стихотворение, казвате: „Добре, поетично е написано“. В поезията нещата се преувеличават. Поетът разглежда нещата от красивата им страна, той описва змията като гъвкава, грациозна – вижда нещо красиво в движенията Ă. Казваш: „Каква поезия има в змията?“. Поетът се възхищава от птичката, която цял ден хвърчи, кацва от клон на клон. Каква поезия има в това? Цял ден тя търси храната си, преследва малките мушици. Като се нахрани, кацне на едно дърво и пее. Ето, тук е поезията. Обаче поетът вижда поезия там, дето обикновеният човек не я вижда.

Де е мястото на прозата и поезията в Природата? Прозата се намира в корените на дървото, а поезията – в клоните. Какъв щеше да бъде животът, ако нямаше проза? Не казвайте, че прозата е проста работа – без проза няма живот. Какво ще стане с поезията, ако клоните се отсекат? Поезията е висшето в живота. Идеал на прозата е поезията, а основа на поезията е прозата. Де щяха да бъдат клоните, ако нямаше проза, т.е. основа? Всеки е опитал нещо красиво, но това още не е поезия – то е субективно схващане за красивото. Всеки е минал през обикновеното на живота, но това още не е проза, това още не е животът. Истинският живот не е нито поетичен, нито прозаичен, той не е нито проза, нито поезия. Обаче прозата и поезията са в самия човек, който живее: без проза и поезия животът не може да се изяви. Каква поезия има в живота на слепия и глухия? Той се блъска натук-натам, не може да се движи свободно. Щом се отворят зрението и слухът му, той вижда красотата на живота, вижда поезията в него. Всъщност неговото щастие и нещастие не определят какво нещо е животът. Неговият личен, субективен живот е щастлив или нещастен, поетичен или прозаичен, но не и Целокупният живот. Следователно кажеш ли, че животът е лош, знай, че това е твое субективно схващане. Животът не е нито лош, нито добър – той е реалността на Битието. Ако не схващаш живота като абсолютна реалност, знай, че нещо ти липсва. Докато на човека му липсва нещо, той всякога ще има субективни схващания за живота.

Представете си, че двама души не се обичат и постоянно се карат. Защо се карат? Има нещо, което им препятства. Какво ще стане с воденичното колело, ако на пътя на водата поставите едно препятствие? Докато е нямало препятствие, водата е текла свободно и колелото се е движело бързо; препятствието на водата намалява движението на колелото. Ако препятствието е голямо, колелото ще престане да се движи. Същото нещо става и в човешкия живот. Някога човек несъзнателно поставя препятствие на своя живот и като не му вървят работите добре, става песимист, отчайва се; той казва: „Има нещо фатално в живота, в отношенията на хората, във времето“. Това е криво тълкуване: в живота няма никаква фаталност; също и в отношенията на хората няма фаталност, но ти виждаш някаква фаталност. Защо? Липсва ти нещо. Ако петелът кукурига, казваш, че ще се случи нещо лошо; ако кучето лае, пак търсиш лошото; ако вятърът духа силно, пак оча-кваш нещо лошо. Помни: лошото се крие в твоето субективно схващане на живота – липсва ти нещо. Всяко криво тълкуване на нещата произтича от стария живот.

Новият живот изисква ново разбиране. В разбирането на сегашните хора има известно препятствие, поради което те са отбили правилното течение на живота. Препятствието трябва да се махне, за да потекат нормално силите на живота. Сегашният човек търси живота там, дето не е. Питам: де е силата на живота? В обичта. Кога човек е по-силен: като обича или като го обичат? Животът е подобен на хамбар, пълен с жито: разумният се ползва правилно от благата на живота, а неразумният лесно ги губи. В баснята „Житото и мишките“ се разправя следното: В един хамбар, пълен с жито, се настанили множество мишки. Доволни от изобилната храна, те яли и се веселили до насита – мислели, че житото е на тяхно разположение. За кого всъщност е житото? Един ден господарят заповядал да пренесат житото в друг хамбар. Като видели, че хамбарът се е изпразнил, мишките започнали да се безпокоят и се запитвали: „Де отиде житото?“. Питам: защо някога и за вас хамбарът, т.е. животът, се изпразва? Защото не сте работили и не работите – вие сте яли и пили наготово. И това е добро, но готовото е случайно благо, а не постоянно. Ценно е това, което човек изработва.

И тъй, да те обичат, това е готовото жито, което си намерил в хамбара на богатия. Добре е да ядеш и да се веселиш, да се разхождаш в пълния хамбар, но един ден хамбарът ще се изпразни. Тогава ще питаш: „Де отиде житото, защо го взеха?“. Защото господарят ни най-малко не е имал предвид мишките, те случайно са попаднали в хамбара. Мишките мислят, че житото е за тях, както и хората мислят, че светът е създаден за тях. Това е криво разбиране. Човек може да мисли, че светът е създаден за него – никой не му забранява да мисли това, но така ли е в действителност? Че мишките са се настанили в хамбара, това не разрешава въпросите; че господарят пренася житото от един хамбар в друг, и това не разрешава въпросите. Като видяла как господарят се мъчи да пренася житото, котката казала: „Господарю, ако искаш да разрешиш въпроса по-лесно, пусни и мене в хамбара“. Мишките се преместили във втория хамбар, но участта им била вече друга – котката изяждала всеки ден по една мишка.

Казвам: при сегашните условия хората трябва да имат правилно разбиране за живота. Да имаш правилно разбиране, това значи да мислиш право, като разумните хора. Светът се крепи на мисълта на разумните хора. Житото в хамбара е тяхно – вие ядете това жито наготово. Те казват: „Нека цирикат, нека се веселят хората в хамбара, има какво да ядат“, въпреки това повечето хора са недоволни. Представете си, че разумните същества ви зададат въпроса: „Какви блага искате в живота, за да бъдете доволни, какви дарби и способности искате?“. Някои ще кажат, че искат да бъдат здрави, силни и богати; други ще искат да бъдат видни музиканти, поети, писатели или художници. Ако искаш да бъдеш богат, ще те изпратят в някоя златна мина, там да работиш, да се наситиш на злато. Ще бъдеш ли доволен? Ако искаш да бъдеш поет, ще те изпратят на Луната, там да живееш. Ще бъдеш ли доволен? Мислили ли сте кое е онова, без което човек не може да живее?

Мнозина казват: „Без Истината никой не може да живее“, въпреки това никой не може да каже цялата Истина. Коя майка е разправила цялата истина на дъщеря си? Коя майка би могла да разкрие на дъщеря си историята на своето битие от далечното минало досега? Тя може да Ă каже нещо от сегашния си живот, но не и от живота си преди своето раждане. Всеки обича да говори за сегашния си живот, но питайте го нещо за миналото му, да видите как ще свие раменете си – ще каже, че нищо не помни. Защо човек не помни своето минало? Питам: защо пияницата не помни какво е правил като пиян? Когото и да питате за миналото му, учен или прост, щом е пиян, нищо не може да ви каже. Като изтрезнее, ще каже: „Помня, че бях пиян, но какво говорих и какво правих, нищо не помня“. Като пиян човек забравя своето достойнство, забравя, че трябва да живее като разумно същество. Като изтрезнее, той си казва: „Няма вече да живея така. Турям черта на миналото!“. Каже ли си така, той престава да говори за миналото си, за своя лош живот. И светията говори за сегашния си живот, но дойде ли до миналото, млъква. Когато описват живота на великия човек, писателите пишат смело, изнасят всичките му добродетели. Щом дойдат до някоя отрицателна черта, започват малко да заглаждат, поставят мост и тръгват напред; ако се натъкнат на втора отрицателна черта, пак поставят мост и продължават пътя си. Какво прави младата мома, като скъса роклята си? Тя туря нов плат, зашива го добре, за да не се забелязва дупката, и казва: „Моята рокля е модерна“. Ето защо, като видя една модерна дреха, казвам: много дупки има тази дреха. Аз имам особено мнение за модата. Според мене добра дреха е оная, която има една дупка за главата, две – за ръцете, и две или една – за краката. Дрехата може да има копчета, може и да няма – зависи от вкуса на човека.

Кой е най-красивият живот? Който представлява едно цяло: от ранна младост до късна старост да няма никакво прекъсване. И като млад да бъдеш стар, и като стар да бъдеш млад – това е закон. Младият желае да бъде стар, старият желае да бъде млад. Не е въпрос само да се стремиш към младост, но и като стар да се чувстваш млад. Стар си, седиш в стаята си, играе ти се – ставаш и играеш. Щом се чукне на вратата и влезе някой, веднага спираш играта; като изпратиш госта, пак започваш да играеш, търкаляш се като дете. Питам: кой е по-близо до истината – старият или младият? Вие сте забравили изкуството да ставате деца. Казано е обаче в Писанието: „Ако не станете като децата, не може да влезете в Царството Божие“.

Сега да се върнем към реалността на живота. Кое наричаме реалност, кое е реално? Реално е това, което сега става. Значи действителността е реалност. Казвате, че твърдата, сгъстена материя е реална. Според мене твърдата материя, т.е. материалният свят, е отживял своето време; той е положителен свят – свят на почивка. Всеки завършен процес в Природата наричаме реален. Както житото може да се пренесе от един хамбар в друг, така и реалният свят може да се измени. Сега и вие, като ученици в един клас, живеете в реалния свят. След години всеки тръгва по своя път: един отива на работа, друг се жени, трети още продължава да учи. След време се срещате и си казвате: „Колко хубави бяха ония времена, колко хубаво беше, когато учехме заедно! Сега само полици плащаме: къщата ни се развали, жена ми умря… или мъжът ми заболя. Не се живее лесно на Земята! Минаваме през големи противоречия“.

Казвам: търсете Истината – ще я намерите и в най-големите противоречия. Ще намерите ключа на Истината в азбуката на Природата и на живота. Колко букви има българската азбука? Еврейската азбука има 22 букви, само съгласни; българската азбука се състои от седем гласни и 25 съгласни. Ако си служиш с израза „ти си“ на български, работата върви добре, обаче прибавиш ли трета дума, ти можеш или експлозия да произведеш, или да направиш нещо хубаво, да повдигнеш човека. Например казваш на някого: „Ти си гениален“. Той се радва и ти благодари. Ако кажеш: „Ти си вагабонт“, причиняваш експлозия. Както думите причиняват щастие и нещастие на човека, така и мисълта може да произведе същия резултат. Една крива, неправилна мисъл произвежда голяма или малка експлозия. Това зависи от третата дума, която определя посоката на твоята мисъл. Човек сам гради своето бъдеще. Даден ти е материал да съградиш къщата си: от тебе зависи какъв план и каква форма ще Ă дадеш, какви прозорци ще направиш. Като направиш къщата си, ти пръв ще я опиташ, пръв ще познаеш какво ти носи тя – радост или страдание. Ако оставиш други хора да градят къщата ти, те ще я съградят по свой план и разбиране, при направата ѝ те ще се ръководят от своя ум.

Кое е по-хубаво: ти сам да се възпееш, да си напишеш едно стихотворение, или други да те възпеят? Някой очаква след смъртта му да го възпеят. Каква нужда има от възпяване? Всички тези, които възпяват умрелите, имат предвид себе си: значи умрелият не се възпява, но поетът се прославя. Като четат поезията на тоя поет, казват: „Гениален поет е той. От един умрял е изкарал отлична поезия. Така го е възпял, че като четеш поезията му, и ти да пожелаеш да умреш“. Някой спира погледа си на един паметник и казва: „Много красив паметник! И на мене ми се иска да умра, да ми направят такъв паметник“. Ще кажете, че това е пресилено. Не е въпрос нито да пресилвам нещата, нито да ги отслабвам: и в единия, и в другия случай фактите не отговарят на истината. Казваш: „Смачкаха ми фасона“. Кой ти го смачка? Аз деля хората на две категории: едни със смачкани фасони отвън, а други – със смачкани фасони отвътре. В първия случай хората мачкат фасоните, във втория случай човек сам мачка своя фасон. Например ти си беден човек, но невежа. Работиш някъде, но не ти плащат добре под предлог, че не работиш хубаво – господарят ти мачка фасона отвън. При друг случай ти си богат, самоуверен, но си придобил богатството си по нечестен начин. Хората те уважават отвън, но ти не си доволен от себе си – мачкаш фасона си отвътре; отвън си добре, но отвътре не си добре. Кое е по-добре: фасонът ти да бъде смачкан отвън или отвътре? Ще кажеш, че за предпочитане е фасонът ти да бъде смачкан отвътре, като на богатия. Не е така: понеже фасонът ви трябва да бъде смачкан, затова по-добре да бъде смачкан отвън, а не отвътре.

Често, като наблюдавам хората, виждам, че мнозина правят гримаси, причината на които не могат да си обяснят. И аз няма да ви кажа коя е, сами я намерете. Когато направиш чистосърдечно една услуга на някого, а той прави гримаси, той сам мачка фасона си отвътре. Когато малкото момченце донесе вода на някой стар, 80-годишен дядо, последният благодари за услугата. В тоя случай детето е смачкало фасона на дядото отвън. Щом някой ти направи услуга, трябва да имаш правилно отношение към него, да знаеш, че в услугата се крие една истина. Благодари на Бога, че не те е забравил, че е пратил човек да ти услужи, не казвай, че си изпаднал дотолкова, та да ти услужват децата! Ако си генерал и те ранят на бойното поле, нали ще те пренасят милосърдни сестри и братя от едно място на друго – има ли нещо обидно в това? Човек трябва да си изработи правилни възгледи за живота, да знае как да се отнася с хората. Ще кажете, че човек трябва да бъде идеалист, да живее добре; други поддържат обратното, че човек трябва да бъде материалист. Казвам: нито идеалистът разбира живота, както трябва, нито материалистът го разбира.

Каква е разликата между материалиста и идеалиста? Материалистът живее в стая с големи удобства: меки столове, меко легло, хубава библиотека, електрическо осветление, но няма прозорци, през които да влиза светлината отвън. Идеалистът има същите удобства, но светлината прониква през прозорците му – той има възможност да се ползва и от външната светлина. Материалистът казва, че вън от човека нищо не съществува, идеалистът казва, че има нещо вън от човека. Материалистът казва: „Ако наистина има нещо вън от човека, защо в моята стая няма светлина?“. Следователно реално е само това, което е вът-ре в човека. Идеалистът казва, че въпреки всичко светлината влиза в стаята му и показва, че има нещо и вън от човека. Докато двамата спорят, в стаята влиза окултистът, който знае законите на Природата. Той отваря прозорците на двамата и казва: „Вижте какъв свят се открива пред вас! Излезте заедно с мене, да ви покажа външния свят, който не сте виждали“. Материалистът се чуди как не е знаел досега, че е имал прозорци; и двамата виждат външния свят и го признават.

Питам: какво ще направите вие, ако дойде тоя окултист при вас и пожелае да ви изведе навън? Ако сте готови да измените живота си, ще излезете вън от стаята; ако не сте готови, ще си останете в тъмнина. Той казва: „Тоя въпрос не се разрешава със спор. Излезте вън, да видите светлината на деня, да се уверите в моите думи“. Какво ще кажат материалистът и идеалистът, като се видят вън, на свобода? Материалистът ще каже: „Заблуден бях. Сега разбрах, че вън от тоя свят, в който живеех, има и друг свят“. Идеалистът ще каже: „Аз разбрах по светлината, която иде отвън, че има друг свят, вън от нашия“. Значи прозаичният живот е материалният, а поетичният – идеалният. Идеалистът вижда един малък лъч от светлината на външния свят, но и той сам не е излязъл вън, да види тоя необятен свят.

И тъй, прозата и поезията трябва да станат едно и също нещо, да дойдат до еднаква реалност. Материалистът казва, че не може да се минава през океана, той не може да предсказва нещата. Защо? Защото не е минавал през океана: значи не може да се минава. Идеалистът казва: „Аз предсказвам, че може да се мине през океана“. Защо? „Защото съм минавал през него. Щом отида и се върна, прав съм в твърденията си“. Аз говоря за реалния свят. Всяко нещо, което може да се постигне, е реално.

Има известни постижения в живота, които трябва да бъдат опорна точка на човека. Пътят, по който вървите, не е равен. Достатъчно е да влезете съзнателно във Вселената, за да видите какво голямо разнообразие съществува в нея. Умът ви не може да си представи това разнообразие: то съществува не само в планетите, не само в Слънцето, но даже и в празното пространство. Достатъчно е да минете през празното пространство, за да се объркате от голямото разнообразие в него. Ако минавате празното пространство като деца, ще имате един род препятствия; като възрастни ще имате друго препятствие, а като стари – съвсем друго препятствие. Колкото повече напредвате в живота си, толкова по-големи ще бъдат препятствията ви. Това е добър признак – по него се съди докъде е дошъл човек в своето развитие.

Коя е най-важната мисъл в тая лекция? Да излезем вън от стаята, в реалния живот. Друга важна мисъл: обичай, без да очакваш да те обичат. Ако любовта ти е стимул на друга любов, тя не е никаква любов. Любовта не трябва да се предизвиква от никакъв стимул. Ако очакваш някой да те стимулира в любовта ти отвън, това не е любов. Запалените дърва в печката стимулират огъня, обаче това не е истински огън. Следователно реални неща са ония, които извират сами, без причина. Животът трябва да предизвика любовта в човека – вън от него нищо не може да я стимулира. Ако моят живот може да предизвика моята любов, всеки друг живот вън от мене може да стане отзвук на моята любов. Ако ме питате коя любов е най-красива, казвам: най-красива любов е тази, която се предизвиква от живота, който тече в мене. Така трябва да се мисли. Ако стимулът на любовта ви е отвън, вие ще бъдете изложени на постоянни разочарования. Много естествено, стимулът ви ще престане и вие ще се намерите в областта на противоречията. Когато любовта се стимулира от живота на самия човек, този вътрешен живот е по-сигурен от външния. Затова Христос казва: „Имам власт да положа живота Си, имам власт и да го взема“.

Това е новото разбиране, което хората на Новото учение трябва да имат. В този смисъл страданията не са нищо друго, освен изпит за вашата любов – да се види на каква основа е дошла. Ако основата е външна, животът ви може да се разруши. И да стане това, не съжалявайте. „Защо?“ Защото успехът ви е резултат на крайния ви живот. Има временен успех в живота, но той не ражда нищо. Сегашните хора говорят за международното право, но като стане въпрос за правата постъпка, прилагат насилието. Законът казва: „Насилието ражда насилие“. Така не се разрешават въпросите. Колко студенти има с пукнати глави! Аз ги похвалвам, че са готови да жертват живота си даже за някаква глупава идея. Жалко е, че те не жертват живота си за нещо велико! Те се борят с оня, който незаслужено се е качил на сцената. Не, всеки трябва да свали престъпника в себе си и да му каже: „Долу от сцената!“. Всяка идея, която причинява престъпления, да се свали от сцената. Това трябва да важи както за външния, така и за вътрешния живот. Всеки студент да снеме своите престъпни идеи от себе си, да престанат престъпленията в света! Всеки трябва да се жертва за свободата на своята душа – без жертва човек не може да бъде свободен.

Бъдете смели и решителни, за да се жертвате за Истината. Има студенти, които се жертват за Истината, макар и с пукнати глави вече. Пожарникари ги гонят, но те пак устояват в борбата. Това е геройство! Няма герои без пукнати глави. Като знаете това, бъдете мъжествени.

 

Тайна молитва

 

  1. лекция, 18 декември 1931 г., София, Изгрев