1929 ИСТОРИЯ НА СЛОВОТО МЛАДЕЖКИ ОКУЛТЕН КЛАС

Служене, почит и обич

Размишление върху служенето.

Тема за следния път: Отношение между положителните и отрицателните сили в Природата.

Какъв е положителният смисъл на израза: Това, което трябва да бъде? Например какво разбирате, ако някой ви запита какво трябва да бъде детето, което се е родило? На този въпрос можете да отговорите следното: „Детето, което се ражда, първо, трябва като човек да отговаря на известна форма и второ, трябва да носи такова съдържание в себе си, което да отговаря на неговата форма“. Всяко нещо трябва да отговаря на своята форма. Ако ви предложат две монети – златна и медна, коя от тях бихте предпочели? Който разбира цената на металите, ще предпочете златната, защото съдържанието ѝ е по-ценно. В този смисъл човешкият организъм е ценен дотолкова, доколкото има живот в себе си – всеки се радва на новороденото дете, защото носи живот в себе си; щом умре, човек губи цената си като организъм, защото животът го е напуснал. Съдържанието на човешкия организъм е животът; съдържанието на живота е здравето, а здравето се обуславя от хармоничното съчетание между елементите и силите, които действат в човешкия организъм.

Да се върнем към смисъла на израза Това, което трябва да бъде. Какво трябва да бъде човек? Първо, човек трябва да бъде форма, която, за да се развива правилно, трябва да има отношение към Природата. Човек има три важни отношения към Природата: със стомаха си – към физическите ѝ сили; с белите дробове – към духовните ѝ сили; с мозъка си – към нейните умствените сили. Освен тия три важни отношения, човек има и второстепенни, които наричаме отношения на човека към живите сили на Природата.

И тъй, чрез мозъка си човек определя отношенията си към Природата, чрез дробовете си уравновесява тия отношения, а чрез стомаха си ги реализира. Първата проява на човека във физическия свят е желанието му да яде – значи първо се проявява стомахът. За да се нахрани, човек започва да мисли, да търси начин да си достави храната; като я достави, чрез устата си я изпраща в стомаха, където се превръща в кашица; от стомаха отива в дробовете, а оттам – в мозъка, динамото на човека, където се набавя изразходваната енергия. Оттук виждаме, че стомашната, дихателната и мозъчната системи играят важна роля в поддържането на живота на човека; ако една от тия системи не функционира правилно, целият организъм страда. Ако човек е инвалид в материално отношение, т.е. ако е инвалид на физическия свят, той ще бъде инвалид и в Божествения свят. Ще кажете, че не искате да бъдете материалист; това е друг въпрос – да бъдеш материалист е едно нещо, да бъдеш физически здрав е друго. Да бъдеш само идеалист, без да се вглеждаш в реалността на живота – това е аномалия. Следователно нито само материализмът, нито идеализмът разрешават въпросите на живота – човек не е нито само материя, нито само дух; материя без дух не съществува и дух без материя не съществува – дух и материя са две състояния, които взаимно се допълват.

Следователно, ако под думите дух и материя разбирате полюсите на живота, които се изразяват в две течения – материализъм и идеализъм, вие сте на прав път; ако под думата материя разбирате, че животът се заключава само в материалната си страна, а под дух разбирате, че животът е изтъкан само от идеи, вие сте на крив път. Животът се изразява в полюси: дух и материя, мъж и жена и т.н.

Като стане въпрос за мъжа и за жената, хората започват да спорят кой от двамата е истински проводник на човека. Колкото и да спорят, не могат да дойдат до правилни заключения, защото истинският човек не е нито мъж, нито жена; ако мъжът включва в себе си жената и ако жената включва в себе си мъжа, те могат да носят името Човек, но докато мъжът се отделя от жената като нещо особено и докато жената се отделя от мъжа, те още не са дошли до положението на истинския Човек. Като различни форми, мъжът и жената представляват принципи, течения на живота, но по същина те са едно и също нещо; те дават представа за понятието човек. По външни прояви жената е деликатна, идеалистка, но по съчетание на вътрешни сили е материалистка. Достатъчно е жената да спре на едно място, за да стане център и скоро да направи къща, да я напълни с мебели и покъщнина; поставят ли мъжа при тези условия, той всичко ще разпръсне. Затова казваме, че жената събира, а мъжът разпилява; жената се изявява отвън навътре, а мъжът – отвътре навън.

Съвременните хора нямат още ясна представа за понятието мъж; като кажат мъж, те разбират възлюбения на човешката душа. Между понятията мъж и възлюбен има грамадна разлика – някой път възлюбеният може да стане мъж на някоя жена, но мъжът никога не може да стане възлюбен. Думата мъж подразбира физическа сила. Когато жената търси мъжа, тя се нуждае от сила, която да я покровителства; по естество жената е по-слаба от мъжа, вследствие на което разчита на неговото застъпничество.

Мъжът и жената са два принципа, които се изявяват в две различни форми. Слушате някой мъж да казва, че не иска да бъде жена; чудно нещо – той е роден от жена, а не иска да бъде жена. Някоя жена казва, че не иска да бъде мъж; и това е чудно – зачената е от мъж, а не иска да бъде мъж. Началото на всеки човек се крие в мъжа, а краят му – в жената. От мъжа и от жената пък произлиза детето, което един ден ще се прояви като мъж или като жена, според силите, които действат в него. Като не разбират какво всъщност е човек, какво представляват мъжът и жената, хората влагат в тия понятия изопачени, неестествени идеи, вследствие на което сами се спъват. Човек не е същество, създадено за ядене и пиене; жената не е същество, създадено само да ражда деца, нито мъжът е създаден само да внася в дома продукти за ядене и пиене. Велико е предназначението на човека, велика е ролята, която мъжът и жената трябва да извършат на Земята.

Ако за физическото си съществуване човек трябва да дъвче храната си, да я изпраща в стомаха и в червата, това още не значи, че Природата не знае други методи за хранене. Днес тя си служи с един метод за хранене на човека, но ще дойде ден, когато ще приложи друг. Това виждаме още днес: дробовете се хранят по един начин с храна, съвършено различна от тази, която стомахът приема; мозъкът се храни по начин, съвършено различен от този, по който се хранят дробовете и стомахът. Следователно това, което е необходимо за мозъка, не е нужно за дробовете; това, което е необходимо за дробовете, не е нужно за стомаха.

Като слушате да се говори за различните методи на хранене, с които Природата си служи, това не значи, че трябва да се произнасяте кой от тях е най-добър – всеки метод е на мястото си. Що се отнася до храненето на дробовете чрез въздух, методът е един. Дробовете възприемат въздуха по един начин, а стомахът приема храната по друг – дробовете не могат да дъвчат храната си, нито стомахът може да я диша. Докато храната дойде до стомаха, тя минава през няколко последователни процеса: разкъсване, дъвчене, поглъщане, смилане, всмукване и т.н.; чрез тези процеси Природата работи върху човешката воля, усилва я – от начина, по който се извършват процесите на храносмилателната система, зависи и усилването на волята. Силата на волята, проявите на човешкия характер се определят от силата на мисълта – това е твърдение, което трябва да се провери. Наблюдавайте кой как дъвче и следете какви са проявите на човешкия характер и воля. Не само това, но наблюдавайте как дъвчат англичаните, германците, французите, за да видите грамадната разлика, която съществува между проявите на различните нации в характер и воля. От начина, по който става храносмилането, се определя работата, която човек върши.

Кое наричаме правилно хранене – това, при което мисълта взима активно участие. Яденето е резултат на дейността на човешките клетки – колкото по-съзнателно извършват работата си, толкова по-здрав е човешкият организъм. Десет милиона клетки в стомаха взимат участие в смилането на храната – това е мощна, велика сила. Този процес се извършва правилно, когато всички клетки имат едно и също желание да работят, да възприемат една или друга храна. Ако няколко милиона от тях откажат да работят и се разделят в желанието си по отношение на една или на друга храна, и стомахът отказва да работи. Ако чрез мисълта си го заставите да работи, той ще смели храната, но без любов, а всяка работа, извършена без любов, не дава добри резултати. Десет милиона клетки – това е цял народ, цяла държава. За да се развива държавата правилно, поданиците ѝ трябва да бъдат в единство. Следователно вземе ли храната в устата си, човек трябва да има съзнание за процесите, които стават в устата, в стомаха и в червата – той трябва да знае как да я смели и обработи, за да я изпрати после в дробовете, а оттам – в мозъка.

Съвременните учени разглеждат храносмилането като физически процес, но това още не е завършена работа. Като дойде храната до мозъка, Ангелите я приемат от там във вид на прана и тя минава през стомаха, дробовете и мозъка им. Като стигне до мозъка, Възвишените същества от Божествения свят приемат тази фина, преработена енергия и я прекарват от стомаха в дробовете си и от дробовете – в своя мозък. Тъй щото ако смляната храна в човека не мине от физическия в Духовния свят и от Духовния – в Божествения, тя не е завършила своя пълен кръг на движение; тогава ние казваме, че човек не се храни правилно. Ако смляната храна в човека прониква в трите свята – физически, Духовен и Божествен, казваме, че той се храни правилно. Когато процесът на храносмилането в човека става правилно, той се чувства радостен и весел, радва се на отлично здраве. За колко време ще стане този цикъл на движение на храната не е важно; важно е храната да проникне в различните светове и навсякъде да остави своето. Не може ли да проникне в различните светове, човек не може да се развива правилно и започва да боледува.

Казано е в Писанието: „Никой не живее за себе си“; значи никой уд не живее за себе си – нито стомахът, нито дробовете, нито мозъкът. Стомахът приема храната и я обработва, но след това я отправя към дробовете, а оттам – към мозъка; и мозъкът не работи за себе си – той мисли по какъв начин да достави нужните материали на всеки орган и да го застави да работи.

Следователно, за да бъде здрав, за да съзнава, че е гражданин на Великата природа, човек трябва да има широки схващания за живота, всеки момент да съзнава, че не живее и не умира за себе си. Ако няма такива разбирания, той ще учи, ще работи, но без Любов; каквото и да направи, в края на краищата ще каже: „Празна работа е това“. Питам: ако човек изучава Земята, Слънцето, празна работа ли е това? Ако рисува картини от Природата, празна работа ли е това? Когато хиромантът изучава ръката на човека, празна работа ли е това? В ръката се крие историята на човека – какво по-приятно занимание можете да имате от това?

Има учени, които се занимават или само с човешкото око, или само с човешкия нос, или само с човешката уста. В окото, в носа, в устата се крие историята на човека. Който изучава историята на даден човек, едновременно изучава и себе си. Както в семката на едно дърво се крие цялото дърво, така и по отделните удове на човека можете да познаете целия човек; външно семката не прилича на дървото, но посадите ли я в земята, от нея израства голямо дърво, което ражда изобилно плодове. Изобщо в Природата нищо не се губи; както семката може да възпроизведе цялото растение, така и по един уд от човешкото тяло можете да опишете целия човек. Като разбира законите на Целокупния живот, човек може сам да си въздейства, да изправи погрешките си.

Съвременните хора се натъкват на страдания и противоречия вън от себе си, но причините са в самите тях. Човек трябва да познава силите, които действат в неговия организъм, както и тия, които действат в Природата. Ако е отрицателен, се свързва с отрицателните сили на Природата и в неговия организъм се зараждат ред болезнени състояния; ако даде ход на положителните сили в себе си и същевременно се свързва с положителните сили на Природата, човек подобрява здравето си и се радва на добро разположение. Ако не се пази от отрицателните сили на Природата и не се стреми към положителните, той идва до състояние на безразличие.

Първоначално човек е смел, предприема една или друга работа, но ако среща препятствия и неуспехи, става страхлив. Колкото повече неуспехите и мъчнотиите му се увеличават, толкова по-страхлив става, докато най-после дойде до безразличие. Това са три състояния, през които минава всеки. Смелият излиза от дома си и отива на работа; страхливият се връща в дома си – предполага се, че е завършил работата си. Смелият започва да работи, без да свърши работата си докрай; страхливият всякога завършва работата си.

За изяснение на тази идея ще си послужа със следния пример. Представете си, че имате да давате на някого пари, но не можете да ги върнете. Ако сте смел, ще кажете: „Няма да ви дам парите!“. Ако сте страхлив и чуете, че ви заплашват с бой, веднага се връщате у дома си, взимате пари и плащате – това значи завършване на известна работа. Смелият взима пари назаем, а страхливият ги връща. Две държави се бият, започват да воюват помежду си – защо? Защото са смели. Щом положението стане сериозно, те се уплашват и започват да преговарят за мир. Значи за да дойде мирът, човек трябва да стане страхлив – страхът внася мир в човека. Върху този закон е основана съвременната педагогика. Слушате учителите да говорят, че това не е добро, онова не е морално; учениците не искат да знаят, но като ги заплашат, започват да се страхуват и са готови да направят всичко, каквото им заповядат – това наричаме морал на страхливите. Всички велики работи, всички култури се дължат на страха. Страхът завършва работите, но не ражда герои. И Природата използва страха.

Какво се получава от съединяването на страха и смелостта? Като се съединят, ражда се разумността. За да се придобие разумността, страхът трябва да се превърне в смелост, а смелостта – в страх. Например имате една страхлива котка, която се плаши от най-малките изненади, но ако се намери в безизходно положение, става толкова смела, че се хвърля върху човека, драска го, докато се освободи. Човек става смел, когато дойде до крайния предел на страха. Той трябва да разбира проявите на страха и на смелостта. Човек е смел, когато знае, че противникът му е по-слаб от него; щом разбере, че е по-силен, той става страхлив.

Един заек се отчаял от живота и тръгнал към близката река да се удави. Като вървял по пътя, си мислел: „Не искам да живея вече. Където и да се обърна, всички ме гонят: животни, хора – всички искат да отнемат живота ми. Защо е такъв моят живот? Веднъж завинаги ще свърша с него, да се освободя от мъчнотиите“. Като разсъждавал така, минал покрай едно блато, където крякали жаби; като чули стъпките му, те веднага се скрили във водата и млъкнали. Заекът видял това и си казал: „Имало и по-страхливи от мен, значи аз не съм най-страхливият в света; щом е тъй, ще продължа да живея“ – и се отказал от решението си да се дави. Той и до днес живее с идеята, че жабите са по-страхливи от него.

Следователно, докато човек мисли, че е преследван от хората, че няма успех в работите си, че нищо не може да направи, той се намира в положението на заека, който се отчая от живота и тръгна да се дави, но като се убеди, че може да излезе нещо от него, че има по-неспособни от него, той се насърчи, започна да става смел и си каза: „Щом има поне едно същество, което се страхува от мен, това показва, че не съм съвсем изгубен; все има нещо в мене, на което може да се разчита“.

Сега се обръщам към младите, на които казвам: вие трябва да учите, да разберете вътрешния смисъл на живота, неговата същина; не го ли разбирате, ще се раждате и умирате заедно със старата култура, която всеки ден отива към залез, т.е. към смърт. Щом се обезсърчи, щом изгуби разположението си, човек казва: „Нищо няма да излезе от мен, моята работа е загубена; сега нищо друго не ми остава, освен да се простя с живота“. Защо човек се обезсърчава, защо не е смел и разумен? Какво ще придобие, ако умре? Сегашните хора умират преждевременно. Да умре човек преждевременно, това значи да напусне работата си, преди да я е завършил. Господарят изпраща слугата си на нивата да копае, но той се връща предиобед – защо се връща толкова рано? Свършил ли е работата си – не я е свършил; щом не е свършил работата си, господарят отново ще го изпрати на нивата да копае.

Следователно, ако човек умира преждевременно, това показва, че той се връща в дома си, преди да е свършил работата си. Като видят, че се връща толкова рано, майка му и баща му отново ще го изпратят на нивата да оре, да сее и да жъне. Както човек не се ражда по свое желание, така не може и да умре по свое желание. Както човек не знае кога ще се роди, така не може и не трябва да знае кога ще умре. Кокошката знае ли кога ще умре? Тя нищо не знае – умира, когато господарят ѝ пожелае. Да измъти пиленца – и това зависи от господаря ѝ.

Казвате, че повечето хора умират от естествена смърт; привидно е така, но всъщност малцина умират от собствена смърт, а още по-малко умират по свое желание. Все ще се намери господар, който ще пожелае тяхната смърт. Слушате някой да казва: „Изяде ме тази болест!“ – значи болестта е негов господар. Болест, която уморява човека, не е нищо друго, освен общество от същества, които устройват заговор против него. Ще кажете, че самоубилият се умира по свое желание; ако е вярно това, нека самоубилият се се съживи по свое желание; ако може да направи това, ние ще се убедим, че наистина човек се самоубива по свое желание. Кога се самоубива човек? Когато направи големи дългове, които не може да изплати, и за да не изгуби достойнството си, се самоубива. Самоубийството е неестествено проявление на човека, така че невъзможно е човек сам да се убие и да не може сам да се съживи. Ако самоубилият се не може сам да се съживи, това показва, че някой друг го е убил.

И тъй, не си правете илюзии да мислите, че от вас зависи да живеете или да умрете. Да живее или да умре човек по свое желание – това подразбира да владее великата наука на Живота. Той трябва да разбира законите на Живота и смъртта като два противоположни процеса; каквото и да прави, човек неизбежно минава през тия процеси. Човешкото тяло е затвор, в който душата временно пребивава; когато пожелае да се освободи от него, тя отваря вратите му или доброволно, или чрез насилие. Ако не я оставят да излезе от вратите на затвора, тя изкопава дупка, влиза в нея и оттам по вътрешни пътища незабелязано напуска затвора и излиза на свобода.

Питам: кое може да освободи човека от затвора? Това зависи от неговите правилни възгледи за законите на Живата природа. За тази цел той трябва да ги изучава и да знае защо ги изучава: като изучава законите на Великата природа, свързва се с Божественото в света – това значи придобиване на знание, което развива висшите умствени способности; с това знание човек развива и своите чувства, посредством които разграничава Доброто от злото, което определя постъпките му като добри и лоши. Щом влезе в Умствения свят, човек започва да се интересува от Правдата, т.е. от правото, а в Духовния свят борави само с морала, с понятието за Добро и зло. Значи Правдата се отнася до ума, а моралът – до сърцето.

Когато говорим за висшите прояви на ума, имаме предвид чистата мисъл, в която няма стремеж към материални придобивки. Например докато човек се стреми към музиката като висша наслада, която обхваща дейността на висшите умствени способности, ние казваме, че той живее в чистата мисъл; започне ли да прилага музиката като средство за печелене, той слиза от висшата област на мисълта. Това се отнася не само до музиката, но и до всички отрасли на науката и на изкуствата.

Съвременните хора се движат между два морала – стар и нов, вследствие на което изпадат в затруднения. Защо? От стария морал още не могат да се откажат, а за новия не са готови. Като се намерят в мъчнотии, веднага се отказват от новия морал и пак живеят по старому. Те говорят за нови идеи, за ново учение, но щом се намерят натясно, прилагат старото. Ако ги запитат в какво се заключава новото учение, нищо не могат да отговорят. Новото учение обединява и примирява страха със смелостта, от което се ражда разумността; то обединява и примирява Любовта с омразата и вместо тях създава благостта. Ако някой изповядва новото учение, а не може да примири страха със смелостта, омразата с Любовта, той живее в старото учение, т.е. в старата култура. В старата култура става точно обратното: смелостта се превръща в страх, Любовта – в омраза. Състоянията се сменят и в новата, и в старата култура с единствената разлика, че в новата култура движенията са възходящи и положителни, а в старата – низходящи и отрицателни.

В новата култура времето доказва нещата, а в старата парите ги доказват – например ако дадете пари някъде, бързо ще ви изкарат способен, учен, гениален човек. В новата култура парите не играят роля. Днес могат да ви гонят, преследват, да отричат способностите ви, но след време истината излиза налице; последната дума има времето – то показва на какво се дължи тежестта на човека: на парите или на неговата способност и ученост. Същото се отнася и до Доброто – някои хора минават за добродетелни, за светии, защото парите са играли роля; като сложите на везните на човека хиляди английски лири, разбира се, че ще стане светия.

Следователно ценни неща са само ония, които не се изменят, които и времето не заличава. Права мисъл е онази, която през всички времена и епохи различава Доброто от злото. И Адам яде от Дървото за познаване на Доброто и злото, но преждевременно; след това, за да не яде пак от него и да влоши положението си, Бог го изпъди от Рая. Човек първо трябва да яде от Дървото на живота, а после от Дървото за познаване на Доброто и на злото. Изпъждането на Адам и Ева от Рая е процес, през който всеки човек трябва да мине. Ако майката и бащата не изпъдят детето от дома си и не го пратят на училище, то никога няма да стане учен човек. Докато е около майка си и баща си, детето постоянно ги прегръща и целува; щом го изпратят на училище, то влиза в нови условия: учителят го поема, поставя го на строга дисциплина, детето вижда, че тук няма прегръдки и целувки, и започва да гледа сериозно на работата.

Който влезе в училището, трябва да учи; ако не учи, понякога учителят прилага магическата пръчица, с която и капелмайсторът си служи. Магическата пръчица е съществувала във всички времена, тя съществува и днес, само че формата ѝ е изменена. Някога тя е била във формата на обикновена пръчица, после е била заместена с плесница, след това – с бележник; днес учителят влиза в клас с дневник, в който пише оценки върху успеха и поведението на ученика. Например единицата не е нищо друго, освен плесницата на учителя – той съединява всички пръсти на ръката си и от тях образува плесницата; като получи единица, ученикът се стресва по същия начин, както от плесницата, и започва да учи. Нулата подразбира юмрук; каквото разрешение дава юмручното право в света, такова дава и нулата за ученика.

Съвременните хора искат да живеят добре – от какво зависи това? От стомашната и от отделителната системи – който иска да живее добре на физическия свят, той трябва да има здрави и дисциплинирани стомашна и отделителна системи. Между дейността на стомашната и отделителната система в човека и разкаянието, през което той минава, има известно съотношение – както тези системи отделят чистото от нечистото, потребното от непотребното, така и чрез разкаянието човек се чисти – отделя чистото от нечистото, положителното от отрицателното. Всички религии препоръчват разкаянието като процес на чистене: чистото отива на една страна, а нечистото – на друга. След това чистите сокове отиват към сърцето и дробовете, а оттам – в мозъка. Ако сърцето и белите дробове не функционират правилно, човек не може да диша; щом не диша правилно, той не може да мисли правилно. Дихателната система на човека показва, че не само кръвта трябва да се пречиства, но и желанията; както нечистата кръв трови организма, така и нечистите желания го тровят.

Като ученици, вие трябва да работите съзнателно върху себе си, да знаете каква е службата на вашите системи не само на физическия, но и в Духовния свят. Например службата на стомашната система на физическия свят е да смила храната, а в Духовния – да прекарва страстите и низшите желания на човека през смилане, да ги надроби на ситно и да ги изпрати нагоре към огнището. На физическия свят сърцето и дробовете пречистват кръвта, а в Духовния свят те са мехът и огнището, през които трябва да минат желанията на човека, за да се отдели чистото от нечистото. Мозъчната система отправя заповедите си към различните органи за службата, която те трябва да изпълняват, а в Духовния свят мозъкът определя службата и мястото на всички мисли в човека. Следователно не смесвайте чистите мисли с нечистите; чистите мисли слагайте на една страна, а нечистите – на друга. Както Природата отделя чистото от нечистото, така и човешкият ум трябва да отделя чистите мисли от нечистите; не ги ли отделя, приема ли ги в смесен вид, той внася отрова в своя мозък. Ще бъдете внимателни към своите мисли, ще ги изучавате, за да знаете какво желание събужда всяка мисъл. Мисълта е свързана с желанията, желанията – с действията, а действията – с последствията.

Следователно, ако искате да бъдете здрави, дръжте в изправност стомаха, дробовете и мозъка си. Здравословното състояние на стомаха зависи от храната, която човек приема – колкото по-чиста е храната, толкова по-здрав ще бъде. Като приема чиста храна, човек спазва всички правила при храненето – той знае колко храна да приеме и как да я приеме. Храненето не е само физически процес, но и духовен, тъй щото натъкнете ли се на известна аномалия в живота си, не се извинявайте, не казвайте, че нещо не сте знаели – има неща, които човек не знае, но що се отнася до живота, как трябва да живее, всеки човек знае това. Кой не е опитал последствията на кривите мисли и заблуждения? Следователно всеки човек знае, че за да бъде здрав, трябва да има права мисъл, възвишени чувства и благородни постъпки. Ако не е здрав, човек не може да свърши работата, която му е дадена.

Сега пак ще ви запитам: в какво се състои новото учение? Задачата на новото учение се състои в отделяне на злото от Доброто, на омразата от Любовта, на невежеството от знанието, на безсилието от силата и т.н. Може ли да се нарече силен онзи, който не е в състояние да отдели злото от Доброто? Силен човек е онзи, който отделя злото от Доброто и ги поставя в две противоположни посоки. Като поставите добрите хора на една страна, а лошите – на друга, ще видите какви резултати ще имате. Казвате: „Може ли да стане такова разделяне на хората?“; може, нима това не става във войните – войната не е нищо друго, освен разделяне на хората на два лагера: приятели и неприятели. Страната, която напада, е вашият неприятел. Вие седите тихо и мирно, нямате намерение да нападате; щом не нападате, вие сте приятелски разположени към вашия съсед, не сте въоръжени, но имате здрави крепости, в които можете да се криете. Неприятелят ви напада, хвърля своите бомби върху вас, но вие сте скрити; неприятелят ви изхвърля всичките си бомби и престава да ви напада – тогава вие излизате от своите крепости, събирате остатъците от бомбите, претопявате ги, превръщате ги в злато и започвате да работите с тях. Неприятелят ви, който сега е обеднял, идва при вас да търси работа; вие му давате и му плащате добре. Той става слуга, а вие – господар.

И тъй, неприятелят ви е човек, който работи със злото – седи на едно място и ви се заканва, хвърля бомбите си срещу вас. Вие мълчите, слушате го какво говори и не му възразявате. Като изхвърли всичките си бомби, той се изпразва, става последен бедняк и си казва: „Тази работа не върви със зло. По-добре да се примиря със своя съсед, за да се наредят и моите работи“. Отива, съседът му го приема любезно, започва да разговаря с него и го поучава; сега той, който мълчеше, става силен, а противникът – слаб.

Тъй щото не разчитайте на злото; натъкнете ли се на него, отстъпете назад – злото е бомба, която експлодира, без да причини съществена пакост. Неприятелят е скрит в крепостта си, напразно ще го бомбардираш, но ако искаш да изхвърлиш бомбите си, бомбардирай го. Той ще чака времето, когато ще изхвърлиш всички бомби, и щом осиромашееш, ще събере бомбите, ще ги превърне в злато, от което един ден ти сам ще се нуждаеш. Ще отидеш при него, ще искаш работа и той ще ти я даде, но за нея ще ти плати със собствените ти думи – със собствените ти бомби; това, което си отправял към него, един ден ще се върне към теб.

Питам можете ли да приложите този закон, можете ли на злото да въздействате с Добро; ще кажете, че каквото прави човек, това му се случва и каквото мисли, това го постига. Като знаете тези закони, дръжте в ума си положителни мисли. Искате ли да постигнете нещо добро – да станете учен, музикант или поет, работете непрекъснато в това направление и дръжте в ума си мисълта, че всичко е постижимо за онзи, който люби Бога и вярва в Него. Положителните мисли привличат Възвишени същества, които веднага идват в помощ на човека. Когато човек се стреми към постигане на известна идея, всички разумни сили в Природата, които работят в тази посока, се кооперират и му дават упътвания и съдействие; те се притичват на помощ на всяка безкористна мисъл, на всяко безкористно чувство и желание, както планинските потоци се събират заедно, за да образуват една голяма река. Ученият, талантливият, гениалният човек са големи, пълноводни реки, в които се втичат множество поточета и рекички. Ако нямате Вяра и Любов към Бога, каквито и желания да имате, няма да ги постигнете; а ако успеете да постигнете някои от желанията си, вие сте употребили големи усилия и труд – защо? Защото не можете да разчитате на Светлите разумни същества да ви помагат – те не се отзовават на отрицателните сили на Природата. Безлюбието, безверието са отрицателни прояви в човешкия живот. Вие знаете, че подобното подобно привлича, следователно положителните мисли привличат Възвишените същества, а отрицателните ги отблъскват.

Мнозина се страхуват от живота и казват: „Какво ще правим, ако трябва да влезем в света?“. Много просто – ако сте цигулар, ще извадите цигулката си и ще свирите. – „Каква песен трябва да свирим?“ Според случая – ако сте в църква, ще свирите някоя религиозна песен; ако сте на площада, ще свирите обикновена песен, да развеселите хората; ако сте на хорището, ще изсвирите едно хоро, да си поиграят хората; ако сте на сцената на някой голям салон, ще свирите класически парчета. – „Имам ли право да свиря?“ Щом си майстор и знаеш да свириш, имаш право да свириш; каквото свириш, всичко е намясто. Който може да играе на хорото, може да се моли и в църквата; не може ли да играе на хорото, и в църквата не може да се моли. Преди да стане набожен и да ходи на църква, човек е играл на хорото. Защо отива днес на църква – защото е преживял големи разочарования и неуспехи в живота си; в бъдеще, когато работите му се наредят добре, той пак ще посещава хорото. Не е лошо човек да играе на хорото, лошата страна на хорото седи в неразбирането. Лошо е, когато човек играе и не знае защо играе; лошо е, когато се моли и не знае защо се моли. Приятно е човек и да играе, и да се моли, когато знае защо прави това. Някой казва: „Не зная какво да правя“; щом не знаеш какво да правиш, пей и свири. – „Нямам тъпан.“ Щом нямаш тъпан, ори и копай – това е пак музика. – „Право ли е да пея и да свиря?“ Право е, разбира се. – „Какво ще кажат хората?“ Важно е какво ти ще кажеш за себе си. Щом нямаш работа, пей и свири; за предпочитане е да пееш и да свириш, отколкото да останеш без работа.

Съзнателният живот изисква работа, новата култура се нуждае от работни хора. Новата култура изключва затворите и бесилките. Тя не търпи никакви човешки недъзи и слабости; срещне ли човек с някаква слабост, колкото и да е малка, тя ще го прекара през огън, за да го изчисти. Новата култура не приема хора, които вървят по пътя на старата култура и на старите хора; ако срещне на пътя си млад човек, който върви по пътя на старите, тя не го счита за млад и знае, че и да мине по пътя на стария, той нищо няма да придобие. Какво се ползва младият, ако тръгне по пътя на фалиралия търговец? Като се лута на една и на друга страна, ще придобие известни опитности, но в края на краищата ще си счупи главата, както е станало с фалиралия търговец. Има ли смисъл младият да се хвърли от една височина, за да провери как търговецът си е счупил крака или главата? Хвърли ли се от голяма височина, човек непременно ще счупи крак, ръка или главата си. Ще кажете, че има други пътища, през които може да мине безопасно; казвам: вървите ли по пътя на старата култура, все ще се контузите или нараните някъде – в стария живот няма безопасни места; пътищата на стария живот привидно са безопасни, но влезеш ли в тях, непременно ще се осакатиш някъде.

Какви са пътищата на новата култура? Много пътища водят към новата култура, но сега ще спомена само три: път на служене, път на почитание и път на обич. На кого трябва да служи човек? Ако служи на себе си, ще фалира; за да не изпадне в това положение, той трябва да служи на Великия принцип в живота, от Когото е получил всичко. Къде ще намери този принцип – навсякъде в живота. Ние го наричаме Божествено начало в света. Ако искрено го търсите, ще го намерите и в растенията, и в животните, и в хората. Кого трябва да почита човек? Себе си ще почита. Ако не почита първо Божественото в себе си, никога няма да го почита вън от себе си; щом не може да почита Божественото вън и вътре в себе си, човек е изложен на пълен банкрут. Който почита себе си, той има правилни отношения към всички живи същества: растения, животни и хора. Когато познава двата пътя в новата култура – служене и почит, човек влиза в третия път – в обичта. Служенето има отношение към физическия свят, почитта – към Духовния, а обичта – към Божествения. Докато не е служил, докато не е бил слуга, човек не може да има пари, не може да си купи нови дрехи, с които да се облече; щом не е облечен в нови и чисти дрехи, човек не може да се ползва от почитта на обкръжаващите. Как ще почитате човек, облечен със скъсани и нечисти дрехи – той отдалеч още мирише. Следователно, ако не е служил, човек не може да се облече с нови и чисти дрехи; ако не е чисто облечен, да благоухае, той не може да влезе в Божествения свят, за да получи своето наследство – обичта.

Задръжте в ума си трите идеи: служене, почит и обич. Който не се е научил да служи, да се труди и да работи, той не е разбрал Живота; който не почита себе си и обижда ближния си, той не може да почита и другите хора. Да служиш, да почиташ и да обичаш – това е девизът на новия живот; не прилага ли този девиз, човек преждевременно остарява.

Ще кажете, че не е добре човек да се увлича в нови идеи, че новото е само за младите, които живеят с фантазии. Ако младият живее с увлечения и фантазии, какво ще кажете за стария, за неговите придобивки? Старият всеки ден се разочарова. Къде са тогава неговите положителни идеи и възгледи? Отношенията между младия и стария трябва да бъдат правилни – те трябва да почиват на вътрешна, дълбока връзка. Младият трябва да се поучава от стария, а старият да поощрява младия. Правилни, нормални отношения са тия, в които младият и старият са доволни от живота си. Младият се стреми да върви напред, без да се обезсърчава, а старият разглежда миналия си живот, изправя погрешките си, без да се самоосъжда; младият изучава служенето, а старият – почитта. От отношенията на хората едни към други старият ще изучава почитта. Обичта не е нито за младия, нито за стария. Да обичаш, да любиш, това значи да умреш, следователно смъртта не е нищо друго, освен Любов – защо? Защото както смъртта, така и Любовта взимат всичко от човека. Който люби, той трябва да даде всичко от себе си. В Любовта влизат и служенето, и почитането. Който люби, той е господар на положението, в което се намира, той е господар и на смъртта. Когато смъртта стане господар на човека, той е извън Любовта. Каже ли ви някой, че ви обича, питайте го станал ли е господар на смъртта; ако не е неин господар, той говори само за Любов, без да я носи в себе си. Любов, в която смъртта царува, не е истинска любов, това е любовна каша.

Истинската любов изключва страха, тъмнината, невежеството, безсилието и смъртта от себе си. Тя е онази мощна сила, онази вечна светлина, онази гениалност, която създава всичко в света. Човекът на Любовта е господар на смъртта, на всички низки и отрицателни сили в света.

Най-великото нещо в света е Любовта.

Най-силното нещо в света е Мъдростта.

Най-красивото нещо в света е Истината.

Като знаете това, кажете си: „Велик човек е онзи, който има Любов. Силен човек е онзи, който има Мъдрост. Красив и благороден човек е онзи, който носи Истината в себе си“.

 

Само Божията Любов дава смисъл на Живота.

 

  1. лекция, 30 август 1929 г., София