1928 ИСТОРИЯ НА СЛОВОТО МЛАДЕЖКИ ОКУЛТЕН КЛАС

Не противи се на злото

 

Само светлият път на Мъдростта води към Истината.

В Истината е скрит Животът.

Размишление.

Всяко нещо, което става в живота и в Природата, има свои подбудителни причини. Следователно, за да напише Толстой романа Война и мир, а Юго – Клетниците, и двамата са се ръководили от известни подбуди. Подбудите са били различни, защото те не са гледали еднакво на въпросите – защо? Не са еднакво надарени. Ако двама души наблюдават околността от два различно високи върха, те ще имат различни схващания. Колкото върхът е по-висок, толкова и схващанията на човека ще бъдат по-широки, по-общи; колкото е по-нисък, толкова схващанията  ще бъдат по-ограничени и индивидуални.

Като изучавате тези романи, виждате два различни метода. Юго си служи с метод, чрез който може да се влияе върху отделната личност. Герой на романа е Жан Валжан, у когото има скрити сили, способности и чувства, които трябва да се събудят. За целта, от една страна, поставя като фактори страданията и мъчнотиите, а от друга – благородното отношение на отделните лица към него; добрата и благородна постъпка на епископа произвежда преврат в душата на Жан Валжан; той беше цвете, което можеше да вирее само при добри условия. В романа си Толстой изнася два характера на силни личности – на Наполеон и на Кутузов. Характерното у Наполеон е това, че каквото намисли, трябва да го направи; той си казва: „Това, което реших, ще го изпълня, другояче не може“. Той налага своите решения като Божествени закони, които не търпят никакво отлагане. Когато разумният реши нещо, трябва да го направи; когато глупавият реши да направи нещо, дълго време трябва да мисли да го приложи ли, или не. Глупавият има право да отменя решенията си. И разумният има право да отменя решенията си, но кога – когато има някакво колебание в себе си. Например при Бородино13 Наполеон даде заповед за сражение, но веднага я отмени – разколеба се и започна да губи почва под краката си.

Като четете двата романа, можете да сравните Жан Валжан с Наполеон, да видите, че между тях има нещо общо. Жан Валжан представлява мястото, откъдето Наполеон е излязъл и постепенно се е издигал; Жан Валжан е Наполеон при лошите условия на живота. В лицето на Наполеон Толстой представя точно обратното – постепенното падане на човек, който е заемал високо положение; с това иска да каже, че и разумният човек, като не изпълнява Божиите закони, както и законите на Великата природа, е осъден на падане. Според Юго и простият човек, като изпълнява Божията воля, може да се издигне. Както разумният може да прави погрешки, така и обикновеният и прост човек може да изправя погрешките си.

Мнозина искат да бъдат като Наполеон – да станат силни, велики хора, но може да заеме положението му само онзи, който преди това е бил на мястото на Жан Валжан. Станеш ли преждевременно Наполеон, ще те свалят от мястото ти, ще те детронират и ще те изпратят на заточение на остров  Света Елена, където Наполеон мина през положението на Жан Валжан в затвора, за да си завърши школата.

Който се е повдигнал, трябва да постъпва разумно, за да не падне от висотата, до която е достигнал; ето защо в пътя на самовъзпитанието човек трябва да започне от положението на Жан Валжан, да се издига постепенно, за да не се сгромоляса. Той трябва да мине през световния университет, да познае мъчението, неправдата, преследването и като се издигне, да запази мястото си. Цели 19 години Жан Валжан следва тази школа, докато най-после издържа изпита и получи свободата си; след като опита несправедливостта на хората, Жан Валжан се натъкна на тяхната човещина – срещна епископ Мириел, който го прие в къщата си като гост, постави го на равни начала със себе си. Тук се събужда изопачената природа на Жан Валжан и вместо благодарност, той го обира – открадва сребърния свещник и се измъква от къщата, когато всички спят. Когато полицаите го хващат и го завеждат при епископа, от когото предполагат, че е откраднал вещите, вместо да го изобличи, епископът казва, че той му е подарил и другия свещник, който Жан Валжан е забравил да вземе; от този момент се пробужда съзнанието на затворника. Благородството на епископа силно му въздейства, в него става вътрешна борба, но все още е под влиянието на стария живот – едва освободил се от ръцете на полицията, той постъпва зле с детето, което си играе на пътя с една сребърна монета. Като я подхвърляло, тя паднала под крака на Жан Валжан, който я настъпил; след молбата на детето да повдигне крака си, за да вземе монетата, той го прогонва с такъв страшен глас, че то бяга. След това Жан Валжан съзнава погрешката си и започва да вика момченцето, за да му върне парите, но то е вече много далеч. Оттук Жан Валжан се преобразява, отказва се от стария живот и влиза в нова фаза – става Наполеон; той се издигна високо пред себе си.

Толстой и Юго дават методи за възпитанието на човека, но те не са единствените, нито най-правилните, въпреки че са дали добри резултати. В своята Изповед Толстой се бори със себе си – не е доволен, не намира смисъл в живота и иска да сложи край; след голяма борба стига до заключението, че самоубийството не разрешава въпросите и търси друг път. Един прост случай го довежда до извода, че има правилен начин за разрешаване на задачите на живота, който се заключава в мисълта: „Не противи се на злото“. Следователно натъкнеш ли се на някакво страдание или на някаква мъчнотия или сиромашия, не питай защо страдаш и защо си сиромах, но давай от себе си каквото имаш и се оттегли настрани.

Не мисли, че си гладен и беден – допуснеш ли тази мисъл в себе си, сиромашията и гладът ще те посетят. Гледай на глада като на велико благо, а не като на страдание. Страданието не произтича от глада, а от силното желание да го задоволиш час по-скоро. Ако не си ял 24 часа, не мисли, че ще умреш от глад. Който е гладувал 48 часа, страданието му се увеличава – колкото повече гладува човек, толкова повече страда. Има хора, които съзнателно са гладували по 10-15 дена, без да умрат – страхът от смъртта увеличава страданието, а не самият глад. Страшен е гладът, когато човек е в пустинята, където няма никаква храна и всеки момент смъртта го дебне; от този глад и дяволът, най-големият герой в света, се страхува.

Един ден дяволът сгрешил с Божественото знание и за наказание го подложили на огън за хиляда години. Като го извадили оттам, той казал: „Готов съм още хиляда години да стоя в огъня, но свободата си не давам, не се отказвам от своите действия“. Държали го още две хиляди години в огъня, но той все не отстъпвал от своето разбиране. Разумните същества заместили първото наказание с глад – държали го хиляда години гладен. Като минал срокът, той казал: „Отказвам се от свободата си, отказвам се от своите убеждения. Готов съм да изпълня Божия закон, подчинявам се на Неговата воля“.

Всички хора искат да бъдат свободни, но не са свободни – всяка мисъл, всяко чувство, всяко действие, които ограничават човека, не носят никаква свобода; всяка истина, всяка любов, всяко знание, които ограничават човека, не са истински. Любовта не е насилствен акт, а свободен; човек се подчинява на Любовта доброволно, както на дишането. Да гледаш Слънцето – това е свобода. Слънцето изгрява и дава изобилно светлина и топлина на всички, всякога е засмяно, на никого не се сърди. Докато гледа Слънцето и му се радва, човек всякога е свободен; щом затвори очите си за него, сам се ограничава и спъва.

Пазете се от знание, което ограничава; пазете се от любов, която ограничава и заробва. Казват за някого, че сляпата любов го е хванала. Пазете се от сляпата любов и от сляпото знание; да казвате, че има сляпа любов, сляпо знание, това значи да си служите със символи. Любовта не може да бъде сляпа – тя всякога носи светлина; и знанието всякога носи светлина – не можеш да обичаш нещо, което не си видял.

Ние говорим за истинската Любов и за истинското Знание, които излизат от Бога, а не за изопачената човешка любов и за изопаченото човешко знание. Следователно човек проявява любов към всичко, което вижда. Ще възразите, че човек обича Бога, без да Го е видял, защото и в Писанието е казано, че никой не е видял Бога. Думата никой подразбира онзи, който не носи Любовта в себе си; любещият е видял и вижда Бога. Ако не е така, стихът: Направи Бог човека по образ и подобие Свое ще внесе противоречие. Който носи Любовта в душата си, носи образа на Бога; щом срещнете такъв човек, в неговото лице виждате образа на Бога – мислите, чувствата, постъпките му са подобни на Божиите. Сегашният човек е изопачил образа на Бога и затова не можем да Го познаем, но все пак, ако търсите Бога на Земята, ще Го намерите в човешкото лице. Задачата на човека се заключава именно в това – да изправи своя образ, да му даде първоначалния вид. Затова повтарям, че човек може да обича само това, което е видял.

Ние говорим за виждането, а не за докосването, което се е явило по-късно. При това докосват се само близките предмети, а не далечните – как ще докоснеш Слънцето, звездите? Ще каже някой, че вярва само в онези неща, които може да пипне, но има неща, които можеш само да гледаш, и то отдалеч; виждането предшества пипането, то е качество на ума.

Съвременните хора говорят за любов, за свобода, за сила, за богатство, за знание, но това може да се постигне при едно условие – да имат права мисъл. Започне ли да се колебае, човек изгубва правата мисъл; той се намира в положението на Наполеон преди сражението при Бородино. Следователно, ако човек се колебае в реализирането на своята идея, нищо друго не му остава, освен да се върне назад, да види къде е слабото му място и оттам да започне. Всяко колебание показва, че пътят, по който върви, не е прав. Задачата на Наполеон беше да обедини Франция, а не да отива в Русия и да я завладее; понеже той измени на мисията си, изпратиха го на остров Света Елена в положението на Жан Валжан, там да научи урока си.

Който иска да се повдигне, трябва да работи върху себе си, да изправи погрешките си, да се освободи от своите недъзи; това значи да излезе от затвора и да се преобрази, да заеме високо положение – това стана и с Жан Валжан. Ще кажете, че човек трябва да се бори със себе си; не трябва да се борите със себе си, но да бъдете зрители на борбата, която става във вас, и да държите равновесие. Понякога човек се страхува да не изгуби вътрешното си равновесие. Вътрешната борба в човека е резултат от борбата между злото и Доброто, които действат в него; задачата му се заключава в това да се присъедини към една от страните, без да се бори. Ако се присъедини към Доброто, неговото развитие и напредък са осигурени. Вътрешната борба определя степента на човешкото развитие – колкото по-голяма е борбата, толкова по-големи са и придобивките. За гениалния човек тази борба представлява велико посвещение.

Съществуват три вида посвещения: едното е за обикновения човек, който минава през страдания, докато прояви Доброто в себе си; талантливият човек минава през второто посвещение, докато развие силата си; гениалният минава през третото и най-тежко посвещение, докато развие висшата разумност в себе си. Като се съединят трите придобивки – Доброто, силата и разумността, имаме истинския човек. Докато мине тези посвещения, човек ще бъде оскубан като пуяк, ще забрави своето величие и ще се смири. Колко пъти човек ще пада и ще става, колко пъти ще бъде неразположен, докато най-после се изправи на краката си! Това са изпити, през които неизбежно трябва да се мине.

Всеки трябва да си зададе въпросите: „Какво представям аз?“, „Какво е положението ми в живота?“, „На каква степен на развитие се намирам?“, „Докъде съм достигнал?“. Който е искрен, ще си отговори, че е в положението на Жан Валжан – или преди затвора, или в затвора, или избягал вече оттам; след това ще отиде в дома на епископа, после ще срещне детето, на което е настъпил монетата, и т.н. Като минава през всички положения, човек най-накрая идва до себеотричането. Ще кажете, че не може да се живее без пари, но те не трябва да бъдат идеал на човека. Не е страшна формата на нещата, страшно е съдържанието им, като бомбата например. Парите трябва да бъдат средство за размяна, а не цел на човешкия живот. Човек не се нуждае от пари, а от отличен ум, отлично сърце и отлична воля. Умът намира ценностите в живота и всеки ще разбере, че парите се добиват чрез ума; парите са за разумните хора, а не за глупавите.

Човек се нуждае от ново разбиране за живота – да цени ума, сърцето и волята, които Бог му е дал. Без тези удове – ум, сърце и воля, той прекъсва връзката с Любовта и с това се лишава от живота; щом изгуби живота си, той губи всички свои дарби и способности, чрез които се свързва с разумните души. Както са свързани светлината, въздухът, водата и храната с човека, така са свързани и разумните души помежду си – тези връзки наричаме естествени; те не трябва да се късат, защото чрез тях идва Животът. Естествените връзки са средата, в която човек расте и се развива. Като знаете това, бъдете внимателни към себе си и към ближните си, да не излизате от средата, в която сте поставени да живеете.

В заключение на лекцията казвам: носете в ума си образите на Наполеон и на Жан Валжан. Наполеон се издигна до най-високото място, но като наруши великия закон, слезе от висотата на своето положение и завърши живота си в заточение; Жан Валжан пък излезе от затвора и се издигна до най-високото положение на своя живот, изпълни великия закон – самоотрече се. Толстой и Юго изнасят по два типа герои: Наполеон и Жан Валжан, които настъпват; Кутузов и епископ Мириел, които отстъпват. Последните герои прилагат закона Не противи се на злото. Героите на Толстой са исторически личности, а тези на Юго не са известни, което показва, че Толстой е реалист – той изнася познати лица пред света и показва какви са последствията при неизпълнението на Божиите закони и какви – при изпълнението им.

Защо направихме сравнение между Толстой и Юго? За да се научите да съпоставяте нещата. Всяко нещо, което работите и изучавате, трябва да се свързва така, че да се види отношението му към вас. За да се ползва от работата си, човек трябва да намери връзката, която съществува между него и Природата, от една страна, и от друга – между него и разумните души. Като знаете това, трябва разумно да се справяте със своите герои. Вие не сте Наполеон, нито Кутузов, нито епископ Мириел, нито Жан Валжан, но имате в себе си наполеоновци, кутузовци, епископи, жанвалжановци и др. Възпитавайте героите в себе си и не ги сваляйте от високите им места; ако са в затвор, съдействайте за освобождаването им.

 

Само светлият път на Мъдростта води към Истината.

В Истината е скрит Животът.

 

  1. лекция, 23 ноември 1928 г., София – Изгрев