1926 ИСТОРИЯ НА СЛОВОТО МЛАДЕЖКИ ОКУЛТЕН КЛАС

Любов и вяра

Верен, истинен, чист и благ всякога бъди!

Размишление.

Чете се резюме на темата: „Най-важната работа след яденето“ и темата: „Най-малкият подтик в живота“.

Като се говори за малък подтик, това подразбира съществуването на голям подтик. Казваме малък, слаб подтик – има ли някаква разлика между малък и слаб подтик? Казваме малко, слабо дете – какво разбираме под думите малко и слабо дете? Под думите малко дете разбираме дете, което на ръст, на височина е малко; слабо дете пък е това, което е слаботелесно. Следователно кой е най-малкият подтик в живота – според някои да бездействаш, това значи да имаш най-малкия подтик в себе си; всъщност не е така, защото бездействие не съществува в Природата. Когато човек мисли, че е в пълно бездействие, и тогава даже не бездейства: той казва, че нищо не прави, а тъкмо в това време яде – значи все прави нещо; друг някой казва, че от нищо не се интересува, а всъщност се интересува от много неща, но се страхува да се прояви свободно, за да не му стане нещо – това именно показва, че човек се интересува от своя живот.

Представете си, че влизате в едно общество на хора, които не ви създават никакви противоречия – какъв живот съществува там, какви са хората в това общество? За да не предизвикват никакво противоречие, те трябва да са съвършено еднакви и по ръст, и по вътрешен строеж. Има ли някакво съотношение между малкия подтик и малкия ръст на човека, както и между големия подтик и големия ръст? Малкият подтик крие в себе си възможности да стане голям, да се увеличи – това е в зависимост от времето и пространството. Природата си служи с малки и големи подтици, но от икономични съображения тя предпочита малките подтици пред големите – при малките подтици се изразходват малко сили, малко материал, а при големите се изразходват повече сили и повече материал; при това резултатите при малките подтици са всякога добри.

В Природата съществуват ред Разумни сили, с които тя си служи като подтици на човешката душа. Една от тия Разум­ни сили е Любовта, а друга – Вярата. Коя от двете сили дава по-голям подтик на човека? Ще кажете, че Любовта дава по-голям подтик – защо? Защото тя включва всички сили в себе си. Това трябва да се докаже. Да твърдите, че Любовта включва всичко в себе си, е все едно да твърдите, че майката включва детето в себе си – ако това е вярно, детето не би трябвало да излиза вън от утробата на майка си. Когато положението на рибите станало много тежко, някои от тях решили да напуснат водата, да излязат вън от нея, да не си спомнят за предишния си живот; водата им казала: „Каквото и да правите, където да отидете, без мен не можете; все ще ме потърсите, поне гърлото си да наквасите“. Никое живо същество не може без вода, никое живо същество не може без Любов; както водата измива, изглажда и изчиства всичко, така и Любовта урежда всички неща в живота.

Като се натъкват на известно противоречие в живота си, хората се обезсърчават от всичко и казват: „Не ни трябва Любов, нищо не ни трябва“. Не, без Любов не може да се живее; каквото е водата за рибите, такова нещо представлява Любовта за човека – тя е среда, в която той живее и без която не може. Значи Любовта е вода, в която човек плува като риба; за да не се удави, той трябва да я разбира, да познава законите Ă. Следователно, когато влезете във водите на Любовта, гледайте да не се удавите; като се качвате по нейните височини, гледайте да не паднете; като влезете в огъня на Любов­та, гледайте да не изгорите; като дойдете до светлината на Любовта, гледайте да не почернеете; като се намерите пред красотата на Любовта, гледайте да не погрознеете.

За да не изпада в тия положения, човек трябва да е готов да се ползва от Любовта – тя е сила, чрез която човек може да трансформира състоянията си. Любовта е космическа сила, която движи всичко в света. Който не разбира смисъла на Любовта, той казва: „Не искам да мисля, да чувствам, да работя, да се движа“ – това е неразбиране на Живота, неразбиране на Любовта. Любовта движи всички планети, всички слънца, целия свят, а въпреки това малкият човек решил да Ă се противопоставя; ще мислиш, ще чувстваш, ще работиш, ще се движиш въпреки волята си – Любовта движи света, а не човекът. Това не значи, че човек ще се движи по пътя на слънцата и планетите или по пътя на другите хора; всеки човек ще се движи по свой определен път, но непременно трябва да се движи.

И тъй, за да бъде свободен, човек трябва да има определена посока в живота си, към която да се стреми; тази посока е различна за различните хора, затова е казано, че всеки се движи в свой кръг, по своя специална орбита. Като не разбират какво значи кръг на движение, мнозина наричат този кръг омагьосан; казват за някого, че е влязъл в един омагьосан кръг – това показва, че този човек е излязъл от своя собствен кръг на движение и е влязъл в чужд кръг. Значи човек може да се омагьоса само когато напусне своя кръг на дейност и влезе в чужд кръг; щом се движи в своя кръг, човек може да постигне всички свои желания, но не се ли движи в своя кръг, работите му няма да вървят добре. В първия случай той може да стане и министър, и цар – каквото желае; във втория случай той може да реализира желанията си само на сцената – там ще го видите и като учен, и като млад и стар, и като цар; тези положения са кратковременни, докато е на сцената, а слезе ли от нея, той е обикновен човек.

Като наблюдавате хората, виждате, че те коренно се различават един от друг: ако един работи с методите на Вярата, друг непременно ще работи с методите на Любовта; ако и двамата са изобретатели, първият ще приложи един от методите на Вярата в своята работа и ще каже: „Аз вярвам, че ще успея“, а вторият ще приложи един от методите на Любовта и ще каже: „Понеже обичам работата си, вярвам, че ще успея“. Кой може да вярва в успеха на своята работа – само онзи, който има знание и Любов. Само разумният може да вярва, Вярата подразбира разумност. Човек не може да вярва на устойчивостта на мост, построен от върбови пръчки, обаче ако мостът е построен от яки, здрави греди, всеки вярва на неговата устойчивост – какво показва това? Това показва, че може да се вярва само на силния – значи Вярата има отношение към силния, към разумния човек. Любовта обаче има отношение към слабите, към страдащите. Например ако на двама души (единият вярващ, а другият любещ), предложите една малка колибка и една голяма, висока вила, кой какво ще предпочете? Човекът на Любовта ще избере малката колибка, а човекът на Вярата – голямата, висока вила. Защо? Защото Вярата обича големите, великите неща, тя работи с големи величини, а Любовта работи с малки, със слаби величини. Оттук виждаме, че Вярата и Любовта са две разумни сили, които работят както с противоположни методи, така и с противоположни величини.

Следователно намерите ли се пред големи мъчнотии, вие ще си послужите със закона на Вярата, а при малките мъчнотии ще си послужите със закона на Любовта; Вярата побеждава големите мъчнотии, а Любовта – малките. Ако хората не успяват в живота си, това се дължи на факта, че те разместват методите, с които си служат: те слагат Любовта там, където Вярата трябва да работи – искат да побеждават големите мъчнотии с Любов, но не успяват. За да разрешите някаква мъчнотия с Любов, вие трябва да я намалите в себе си, да я представите в най-малката Ă форма. Представете си, че някой ви дължи сто хиляди лева и като не може да ви се изплати, той дохожда при вас да се моли да му простите дълга. На какво разчита този човек – на Любовта ви, обаче той не знае, че сумата сто хиляди лева е голяма величина и Любовта не може да работи с нея, докато постепенно не я намали и превърне във величина, която може да влезе в кръга на нейната дейност. За тази цел тя зачерква една нула на сумата сто хиляди лева и казва:

– Сега ще ми платиш десет хиляди лева.

– И тях не мога да платя.

След известно време Любовта зачерква още една нула:

– Хиляда лева можеш ли да платиш?

– Не мога.

Тя зачерква още една нула.

– Сто лева можеш ли да платиш?

– Не мога.

Зачерква още една нула.

– Десет лева можеш ли да платиш?

– Не мога.

Любовта зачерква и последната нула и оставя на човека да плати само един лев, поне за семето, което е дала – по този начин тя намалява мъчнотиите на човека до минимум и ги представя в такъв вид, че да станат лесно разрешими. Затова е казано, че Любовта е сляпа за погрешките, за слабостите на човека – тя ги представя в толкова малък вид, че да не обезсърчи и отчае човека, и като ги види толкова намалени, той има сила и дух в себе си да работи за изправянето им; види ли погрешките си в увеличен вид, човек се отчайва и губи сила и вяра в себе си, че може да ги изправи.

Законът на Мъдростта, в който Вярата взима участие, не намалява нещата – той ги приема в такава форма, в каквато съществуват, и изисква тяхното изправяне. Ученикът се извинява на учителя си, че не е могъл да научи урока си, понеже майка му била болна или нямал учебници и т. н.; учителят казва: „Зная всичко това, влизам в положението ти, но урокът трябва да се научи“ – значи Мъдростта изслушва човека, не го съди, но не го извинява.

Като ученици, при самовъзпитанието си вие трябва да прилагате и двата закона – на Любовта и на Вярата: като дойдете до малките мъчнотии, ще приложите Любовта, а като дойдете до големите мъчнотии, ще ги побеждавате с Вярата. Всички големи борци са започвали със закона на Любовта, а са свършвали с Вярата. За да развиват мускулите си, те са започвали с Любовта – обичали са работата си и затова са имали разположение да правят ред упражнения, всеки ден да ги увеличават, да пристъпват към все по-тежки и сериозни. Като дойдат до известно постижение, те излизат на борба с по-слаби от себе си, за да придобият вяра в своите сили. Постепенно започват да излизат срещу все по-силни борци, докато един ден се уверят напълно в своята сила и се обявят за готови – те вече имат вяра в себе си и работят с нея. Тъй щото искате ли да работите върху себе си, да изправяте погрешките си, започнете от най-малките и постепенно вървете към по-големите. Това не значи, че трябва да изкоренявате погрешките си и да ги хвърляте вън от себе си, без да им дадете условия за по-нататъшен живот; изкорените ли една погрешка от себе си, посадете я в земята, да се развива далеч от вас – това е един от методите на Любовта.

Като ученици, вие трябва да работите с Любовта, за да преодолеете вътрешния страх в себе си. Мнозина се страхуват от жаба, от змия, от мечка, от вълк, даже и от някои насекоми – какво трябва да прави човек, за да преодолее в себе си страха и отвращението от тия неща? Ако го е страх от жаба, той трябва да прави опити постепенно да се приближава към нея, да я пипа, да я гледа, докато привикне. След като преодолее външния страх от животни и от зверове, човек трябва да се справи с вътрешния си страх. Например понякога човек си внушава мисълта, че е болен от някаква неизлечима болест, и започва да се страхува, че ще умре. Като работи върху себе си, за да преодолее своя вътрешен страх, човек ще дойде до убеждението, че много от болестите се дължат на напрежение, предизвикано от природното електричество или магнетизъм върху дадени органи: например някой се оплаква от болки в главата, в сърцето, в дробовете си – тези болки се дължат на налягането, което атмосферното електричество оказва върху тия органи. Човек трябва да знае по какъв начин да трансформира излишните енергии в своя организъм, защото понякога магнетизмът в него е повече, отколкото трябва, вследствие на което той изпитва известни болезнени състояния. Като изучава организма си, човек дохожда до положение да разбира, че много от неговите болезнени състояния се дължат на атмосферните влияния – в това отношение той става чувствителен като барометър и възприема и най-слабите промени в атмосферата.

Като е дошъл на Земята, човек се натъква на ред изпитания и противоречия, които го изкарват от релсите на неговия живот; тогава той се гневи, обижда се, огорчава се, но трябва съзнателно да работи върху себе си, за да трансформира тия състояния – в няколко минути трябва да смени състоянието си и да се освободи от гнева, от обидата. Ще кажете, че човек не трябва да се влияе от външните условия на живота; не, изкуство е и като се влияе, да може лесно да трансформира състоянията си. Каквото и да прави, човек не може да избегне влиянието – той ще се влияе от атмосферните промени, от книгите, които чете, от хората, които го заобикалят и т. н. Влиянията са благоприятни условия за човека да расте, да се развива, да преодолява мъчнотиите, които среща на пътя си – докато не дойде до тази мисъл, той всякога ще се обезсърчава от изпитанията и ще каже, че не се интересува от нищо. Кой човек не се интересува – мъртвият. Като не може да постигне желанията си, човек казва: „Няма вече за какво да се държа“; други пък казват точно обратното, а именно: „Убий всяко желание в себе си!“ – не, това не е правилна мисъл. Човек не трябва да убива желанията си, но да пристъпва постепенно към възпитанието им; като възпита едно желание, тогава ще пристъпи към второ, защото държи ли едновременно всичките си желания в сърцето си, човек ще се намери в невъзможност да ги възпитава. В човека има ред противоречиви желания, които могат да се хармонизират в някое възвишено желание – например желанието на човека да постигне съвършенство е в състояние да хармонизира всички останали желания. Чрез едно възвишено желание човек се свързва със съзнанието на Възвишени същества, които помагат за реализиране на неговото желание – в този случай той живее в съзнанието на тия Същества така, както в светлината. Възвишените същества използват даже и най-малките мисли и желания на хората като малки изворчета и цветенца; същевременно те използват всички човешки енергии, колкото и да са отрицателни – например гневът, който представлява разрушителна енергия, те впрягат на работа така, както ние използваме електрическата енергия.

Дойдем ли до Божествения свят, там никакви противоречия не съществуват. Какъвто и да е човешкият живот, той може да повдига или понижава човека, но във Вселената не произвежда лоши резултати – силите на Вселената са така разпределени, че трансформират всичко, каквото им се изпречи на пътя. Лошият живот има отношение само към човека, ето защо той трябва да се пази от погрешки и престъпления, които спъват неговото растене и развитие. В пътя на развитието си човек ще прави грешки, ще пада и ще става, ще се натъква на смешни положения, но свързан ли е с Божественото съзнание, всякога ще се справя с положението си. – „Ама аз не искам да бъда смешен.“ Искаш или не, ти често ще изпадаш в смешни положения: не е ли смешен професорът, който от време на време се почесва по главата, когато иска да си спомни нещо, което е забравил; не е ли смешен човек, когато се храни – той слага храната в устата си и я премята от една страна на друга. Човек може да не изпада в смешни положения само когато неговите действия са в хармония с действията на Природата – това значи да живее хармонично; докато дойде до хармонията на Природата, той често ще прави нехармонични движения, но въпреки това трябва да бъде свободен. За човека е важно да работи върху себе си, а това, че не може изведнъж да се повдигне, още нищо не значи.

Като ученици на Великата Школа, от вас се иска да изградите своя характер. Кога ще стане това – не е важно, човек не може изведнъж да преобрази себе си, това е постепенен процес. Иска ли да постигне нещо, човек първо трябва да отправи желанието си към своя ум, като мисъл, и после да пристъпи към реализирането му на физическия свят. Например някой иска да бъде милосърден – за тази цел той първо трябва да обмисли начин как да приложи това свое желание на практика. Ще му дойде наум мисълта да посети някоя бедна вдовица с няколко деца; като отиде в дома Ă и види условията, при които живее, в него ще се събуди чувство на състрадание и той ще започне да търси начин да Ă помогне.

Като прави различни опити, човек развива отделните си центрове. Задачата на ученика е да разработи своите умствени способности и чувства, за да се ползва от тях в живота. Ако въображението на човека е силно развито, може да го спъне – в такъв случай той трябва да прилага волята си, за да се справя с известни мъчнотии. Виждате например как един човек ходи свободно по дъска, дълга пет метра, но сложена на земята – той стъпва на дъската, върви от единия до другия Ă край, без да се страхува от нещо; обаче поставите ли тази дъска на гредите на някоя висока къща и го накарате да върви по нея, той веднага ще откаже да направи това – защо? Въображението действа в него – той си представя, че като стъпи на дъската, може да падне от къщата и да се убие; ако би приложил волята си, би могъл свободно да върви по дъската без никакъв страх за живота си.

Следователно, докато мъчнотиите на човека са върху почвата, на която той действа, те са преодолими, но щом същите мъчнотии се повдигнат на височина 10 – 15 метра във въздуха, човек отказва да мине през тях – той се страхува да не падне от тази височина и да се убие. Защо трябва да се страхува, щом е минал вече тази мъчнотия? Сега не му остава нищо друго, освен да прояви по-голяма смелост и да мине през мъчнотията като през дъска, по която свободно е вървял, когато е била на земята. Значи всяко обезсърчаване и отчайване не е нищо друго, освен минаване по дъска, дълга пет метра, издигната високо във въздуха и здраво подпряна на две греди. Много такива мъчнотии съществуват в живота ви, но те трябва да се разрешат по естествен начин. Който се страхува да мине през някаква мъчнотия, трябва да намери двама души, единият по-страхлив от него, а другият – по-смел, и да се насърчи от двамата. Например той се страхува от жаба или от мишка. Онзи, който е по-страхлив от него, ще го насърчи да пристъпи към жабата и да я хване; по-смелият пък ще му покаже как постъпва самият той и пак ще го насърчи да хване жабата. Всички растения и животни представляват условия за човека да се самовъзпитава. Например иска ли да развие търпение в себе си, човек трябва да наблюдава как паякът прави мрежата си: той постоянно се мести от един ъгъл в друг с надежда да хване някоя жертва и ако не успее, не се отчайва, но с часове очаква да мине муха покрай него; тъкмо простре мрежата си на някое място с мухи, дойде вятър и я разкъсва – без никакво роптание с голямо търпение паякът отново започва да тъче мрежата си, спокойно и търпеливо удвоява нишката си, за да издържи на силния вятър. Като наблюдавате как работи паякът, кажете си: „Ако паякът, такова малко същество, проявява търпение, защо аз, човекът, да не бъда търпелив?“; това е най-малкият подтик в живота на човека.

Следователно от паяка човек учи търпение, от мравката – трудолюбие и постоянство, от пчелата – чистота и ред. Ако искате да разберете какво нещо е ред и чистота, идете при някой кошер и наблюдавайте какво правят пчелите, без да ги закачате; изпречите ли се на пътя им, непременно ще опи­тате тяхното жило – с това те казват на човека: „Всяко нечисто желание или всяка нечиста мисъл, които се изпречат на пътя ни, трябва да се боднат“. Следователно, когато човек не мисли право, това показва, че на пътя му се е изпречила някоя крива мисъл, която трябва да се бодне с жило, за да се отстрани.

И тъй, като ученици, вие трябва да бъдете будни, да знаете какви мисли и желания да допускате до себе си – допускате ли ги безразборно, вие преждевременно ще остареете. Какво правят съвременните хора – те говорят изключително за миналото си; добър е животът на миналото, но в него няма втичане. Учителят разправя за своя минал живот: какво направил като бил учител, като бил млад; цигуларят разправя за своята цигулка, с която свирил на младини. Не, и като млад, и като стар човек непрестанно трябва да работи, да внася по нещо ново в съзнанието си. До последния ден на живота си цигуларят трябва да свири и като дойде денят на заминаването му, да каже на цигулката си: „Съжалявам, че те оставям, но ще се върна и ще продължа работата си“. Човек трябва да слезе на Земята с импулс към работа, към придобиване на нещо ново и със същия импулс трябва да си замине; иначе той ще изпадне в областта на еднообразието, което умъртвява човека. Красотата на живота и обновяването на човека седи в разнообразието, във великото единство, в стремежа към Бога като към център – живее ли по този начин, човек става мощен; и при това положение той ще се обезсърчава, ще се съмнява, но ще бъде в състояние да използва силите, които се крият в отрицателните прояви на човешкото естество – разумният се учи и от лошите и горчиви опитности.

Коя е основната мисъл на тази лекция – законите на Любовта и на Вярата. Разбрахте, че Любовта обръща внимание на малките неща, а Вярата – на големите. Наистина, когато обичаш някого, ти обръщаш внимание на най-малките работи: какво ти е казал, как те е погледнал; Любовта извинява нещата, но разтърсва човека – тя преувеличава нещата, за да ги види добре, а после човек поглежда от другия край на тръбата и вижда, че са били много малки. Докато обичаш човека, ти мислиш, че е много добър, способен, даровит; щом престанеш да го обичаш, всичко това изчезва. За да не изпада в разочарования, от време на време човек трябва да се вслушва в Божественото в себе си, което всякога познава истината. Слушам, че някой човек свири; ще си кажа: „Не бързай още да се произнасяш дали е даровит, или не, той е начертал само една линия; ще имаш търпение да дочакаш цялата картина и тогава ще се произнасяш“. „Ама да му кажа, за да се зарадва“ – не, човек трябва да бъде искрен в себе си. Като се вслушва в гласа на Божественото начало, човек всякога ще има права преценка за нещата – било по отношение на себе си, било по отношение на другите; не се ли вслушва в този глас, той ще причинява страдания на близките си, но и те ще му причиняват.

Дръжте в ума си мисълта, че сте дошли на Земята, за да се учите. Ще прилагате и двата закона в живота си – законът на Вярата и законът на Любовта, а що се отнася до въображението ви, ще бъдете внимателни, за да не се поддавате на неговите болезненни прояви. Преди години срещнах една млада лекарка, която имаше чрезмерно развито въображение, което Ă създаваше големи неприятности – например като излизаше от дома си, тя си представяше, че ще Ă стане нещо и ще падне на пътя; за да не падне, сядаше на някой камък или дърво, докато се успокои, и след това продължаваше пътя си. Тя трябваше известно време да работи върху въображението си, докато се освободи от отрицателните и болезнени представи в ума си. Това не значи, че човек трябва да избягва страданията; има смисъл да страда, но така, че да се ползва от страданията си. Едно трябва да знаете: добре е да не страда човек, но при сегашните условия на живота страданията са неизбежни – в страданията се крият условия за растене и повдигане на човека.

Верен, истинен, чист и благ всякога бъди!

Четвърта лекция

17 октомври 1926 г., София