1930 ИСТОРИЯ НА СЛОВОТО МЛАДЕЖКИ ОКУЛТЕН КЛАС

Две реалности

 

Само светлият път на Мъдростта води към Истината.

В Истината е скрит Животът.

 

Тема за следния път: Кога работите на човека вървят добре.

Представете си, че пред вратата на една къща стои разумно същество, което чака да му отворят, за да влезе вътре. Същевременно друго разумно същество стои вътре, зад вратата, и то чака да му отворят, за да излезе навън. Защо тези същества чакат пред и зад вратата? Те имат някаква идея. Съществото, което е вътре, иска да излезе навън, да изнесе идеята си пред хората; съществото, което чака отвън, иска да влезе вътре, да изкаже идеята си. Така се сменят външният и вътрешният въздух: студеният въздух отвън иска да влезе в топлата стая, топлият въздух иска да излезе навън. Кога става смяна на въздуха? Когато се отвори прозорецът или вратата на стаята.

Ще кажете, че тези разсъждения не са важни; те изглеждат маловажни, но са нужни. Малкото чукче не е толкова важно, но в ръцете на опитния ковач то върши чудеса. Перото на писалката е малко, но в ръката на добрия писател то пише велики работи. Малкото колелце не може да кара кола, но ако е златно, то спира вниманието на всички хора. За гладния парченцето хляб струва повече от всякаква философия; каквото и да му говорите, както и да го убеждавате да търпи, едно знае той – хляб иска. Като дойде до хляба, и обикновеният човек, и талантливият, и геният, и светията еднакво го търсят; ако са гладни, те еднакво ще се нахвърлят върху него и еднакво ще дъвчат.

Странно е наистина да видите, че талантливият, геният, светията, в които висшето съзнание е пробудено, постъпват при известни случаи като обикновени хора. Това показва, че когато Висшето, Божественото съзнание в човека се пробуди, той си остава такъв, какъвто е бил по-рано. Например ако е бил сприхав, пак сприхав си остава, само че сприхавостта му има по-благороден характер. Ако по-рано е нагрубявал човека, изпъждал го е от дома си, без да му даде нещо, като се пробуди съзнанието му, пак може да го нагруби, но непременно ще му даде нещо, за да заглади постъпката си. Ако по-рано се е обиждал лесно, и след пробуждането си се обижда; в първия случай реагира срещу обидата, а във втория се въздържа. Когато възпитава човека, Природата прилага и двата метода: понякога го набива добре и го поваля на земята, без да му даде нещо, а понякога го набива, дава му нещо и го изпраща да си отиде. В първия случай човек е недоволен, че са го набили, без да му дадат нещо, но когато Разумната природа го възпитава, и като му дава, и като не му дава нещо, той еднакво печели. „Ама големи противоречия имам!“. Великите работи стават при големи противоречия.

На какво се дължат противоречията в живота? Когато се срещнат две противоположни мисли, чувства или желания в човека, те произвеждат големи противоречия; когато мислите и чувствата не са в хармония помежду си, пак се създават противоречия. Ако синът обича майка си, но иска да отиде да учи в чужбина, отначало той се намира в противоречие, не знае как да постъпи. Противоречието се явява между две противоположни сили: от една страна, желанието му да учи, а от друга – любовта към майка му. Най-после той решава да замине за чужбина, без да накърни с това любовта към майка си. Ще кажете: „Трябва ли синът да се отделя от майка си?“. Питам: трябва ли болният да напуска болницата; трябва ли здравият да влезе в болницата и да заеме мястото на някой болен? Докато има нужда от лекар, от милосърдни сестри, болният не трябва да напуска болницата; докато не се нуждае от лекари и от милосърдни сестри, здравият ще стои далеч от болницата.

Думите може и не може са относителни. В известен случай нещо може да стане, а в друг случай – не може. Какво заключение ще направите, ако чуете, че болният е излязъл от болницата, а здравият е влязъл? Болният излиза от болницата или защото е оздравял, или защото му се налага да излезе на чист въздух; здравият влиза в болницата или защото се е разболял, или за да помага на болните.

Да се върнем към въпроса за двете разумни същества, които стоят зад и пред вратата. Този, който иска да излезе навън, има някакво силно желание в себе си, иска да реализира желанието си, да го въплъти. Той се намира в положението на човек, който влиза в гостилница, за да задоволи глада си; където и да погледне, все за ядене мисли. Може ли да задържи желанието си, може ли да не яде? Не може. Следователно има желания, които не се подчиняват на никакви правила. Благодарение на тях човек върши неща, за които не може да си даде отчет. Например дойде някой гладен в дома ви и вие го карате да направи нещо. Той се залавя за работа, но в това време от кухнята се разнася миризма на вкусно ядене; човекът веднага напуска работата си и започва да се движи, неспокоен е. Като изчезне миризмата на яденето, пак се залавя за работа, но желанието му да яде е толкова силно, че не може да се владее – колкото и да се движи, нищо не придобива, не може да се въздържа.

Човек се поддава не само на желанието си да яде, много желания могат да нарушат спокойствието му – например някой обича известни цветя и непременно иска да ги види. Изобщо всяка мисъл, всяко чувство, всяко желание крият в себе си някакво богатство за човека и ако използва това богатство, богат ще бъде, не може ли да го използва, минава за беден.

Едно време, когато Господ създал животните, всички се изредили при Него, за да Му се представят. Дошъл ред и на лъва, той се въоръжил и тръгнал на път. Както вървял, чул жално бръмчене, погледнал нагоре и видял високо някъде, на едно дърво, пчеличка, здраво омотана в паяжина. „Моля те, ти си един от големите юнаци – казала пчеличката, – помогни ми да изляза от тази мрежа! Може да дойде случай и аз да ти помогна“. Лъвът си помислил: „Ако се отбия от пътя си, за да помогна на пчеличката, ще изпусна определеното време да се представя на Господа“. Въпреки това той се отбил от пътя си, посегнал с лапата си към паяжината и освободил пчеличката. В този момент в лъва се създала една черта на благородство: той пожертвал своето благо – да се представи на Господа, за да спаси пчелата. За тази жертва Бог го възнаградил, направил го цар на животните. По сила слонът заема първо място, но по благородство лъвът го превъзхожда. Сегашният лъв е изопачил характера си, опетнил се е от кръвта на бозайниците, но лъвът, създаден от Бога, се е отличавал с голямо благородство.

Какво се разбира под думата цар? Цар е онзи, който държи в ръката си ключ за постигане на своите стремежи и желания, който се е справил с мъчнотиите и противоречията на своя ум, със слабостите на своето сърце. Царят е богат, учен, силен, добър, но щом изгуби тези качества, постепенно слиза от висотата си. Всеки човек може да бъде цар на себе си, да се справя с мъчнотиите и противоречията си; за да не изгуби царското си положение, той трябва да бъде внимателен, да не проявява никаква слабост. Страшно е положението на човека, когато започва да губи добротата, силата, богатството, разумността си. Докато е добър, той прилича на цвят, който разнася надалеч уханието си.

Приятно е да срещате добри хора, то е все едно да влезете в градина с цъфнали цветя, чийто аромат се усеща отдалеч. Всеки може да бъде цъфнал цвят. Ако някой не е цъфнал още, причината е в Слънцето; той е пъпка, която още не е разцъфтяла, и когато Слънцето го напече добре, ще се разтвори, ще цъфне и ще започне да благоухае. Всеки може да бъде добър, т.е. всеки може да цъфне и да благоухае. Велика е Природата в своето разнообразие, много цветя има в нейните градини, но всички се различават. В различието и разнообразието на нещата се състои смисълът на живота.

Красотата на живота ще намерите в реализирането на малките мисли и желания. Дойде ли някоя идея в ума ви, колкото и да е малка, не я отхвърляйте; ако не я реализирате, губите красотата на живота си и попадате в задънена улица. Вие ще познаете великия човек по това, че се отнася с голямо внимание към малките неща: видният поет се радва на малкото перце, защото с него може да излее душата си; видният цигулар се радва на цигулката си, защото с нея изразява хармонията и мелодията на живота. Цигулката не е голяма, но разговаря с душите на хората; перото е човешкият език, чрез който се предава словото. Цигулката е душата на човека. Пазете перото и цигулката си, за да се разбирате с ближните си и да си помагате.

Като ученици, вие трябва да се стремите към такива блага, от които да се ползват всички хора. Представете си, че отивате при човек, който е осъден на смърт, и започвате да му говорите за бъдещото величие на неговия народ. Той ви слуша, но въздъхва дълбоко и си казва: „Какво се ползвам аз от бъдещите блага на моя народ?“. Следователно истинско и вечно благо е това, от което се ползват всички хора. Всяко благо, от което не се ползват всички, не е истинско и лесно се губи.

Вечните и истинските блага водят към Истината, която прави човека свободен: например онези мъчнотии, които Природата създава на човека, са малки задачи за него, но в разрешаването им се крие Истината. Страданията и радостите са блага за хората, защото всички участват в тях. Да яде човек – това е едно от великите блага, защото всички хора участват в яденето. Докато яде, той може да стане и талантлив, и гениален, и светия; щом престане да яде, всички възможности за него изчезват. Като яде, човек събира енергия в себе си, която може да превърне в работа.

Като ученици, вие трябва да изучавате себе си, а оттам – и ближните си. Един от методите за себепознание се крие в яденето – наблюдавайте се как ядете; от начина, по който ядете, можете да познаете какво ще излезе от вас и какво можете да свършите. Много неща зависят от яденето. Знае ли как да яде, човек е разрешил една от важните задачи на своя живот.

Същото може да се каже и за понасянето на страданията: който знае да се справя с тях, той е готов за живота. Който знае да страда, знае и да се радва, а който не може да се справя със страданията, не може и да се радва. – „Не може ли без страдания?“ Да се задава такъв въпрос, това е все едно да се пита не може ли да се живее без хляб. И без хляб може, но ще свършите живота си като магарето на Настрадин Ходжа8 – той казвал за магарето си: „Чудно нещо, тъкмо отвикнах магарето си да яде, и то умря“. Какво представлява смъртта – лишаване на човека от възможностите за придобиване на блага.

Как ще преведете примера с двете разумни същества, които стоят пред и зад вратата? Кой влиза вътре и кой излиза навън? Светлината влиза вътре, а чувствата и мислите излизат навън. Светлината е свързана с живота; където е животът, там е и Светлината, животът се облича със Светлина – тя е външната му дреха, затова казваме, че Слънцето носи живот.

Нова мисъл, нови разбирания са нужни на човека. При старите разбирания той говори, философства, но не може да се справи със себе си. Предприема нови работи, без да предвижда последствията на нещата – защо е така? Защото се поставя или като учител, или като ученик. Докато не съедини двете положения и не се постави едновременно като учител и ученик в себе си – да предава и да възприема, да учи другите и себе си, той нищо не може да постигне. Тази е причината, поради която човек понякога си мисли, че нищо не знае. Това са състоянията на учителя и на ученика в него – и едното, и другото състояние се дължат на сили, които действат отвън. Човек е гайда, която ту се пълни с въздух и свири, ту се изпразва и млъква. Кой е причина за надуването и изпразването на гайдата? Гайдарят. Щом разбере, че ще има хоро, той надува гайдата си и започва да свири. Когато човек съзнава, че е много учен, че знае много работи, надува гайдата си и хорото започва да се върти около него. Той си мисли: „Добре свирих, т.е. добре предадох урока си, и учениците ме слушаха внимателно“. Когато си помисли, че нищо не знае, човек свива гайдата си и се прибира в себе си.

Човек е щастлив, докато играе на хорото; щом престане да играе, щастието го напуска. Докато гайдата не писне, той не става от сън. Гайдарят е петел, който рано сутрин кукурига; щом петелът започне да кукурига, това показва, че учителят е влязъл в клас, между учениците си, и е започнал да преподава. В кукуригането има нещо хубаво – то разпръсква тъгата и скърбите на хората; това знае само онзи, който е опитал нещата и ги разбира.

В разбирането е всичко, в него се крие Доброто, което придава смисъл и съдържание на нещата, иначе всичко става безсъдържателно. Например изречението Бог е Любов съдържа всичко в себе си; то нищо не придава на онзи, който не го разбира, вследствие на което той няма никакво отношение към него. Ако имате някакво отношение към съдържанието и смисъла на тези думи, вие ще участвате в благата, които те носят със себе си. Ако ученият каже думата наука и я разбере, ще се ползва от нейните блага.

И тъй, двете същества, които стоят пред и зад вратата, представляват две реалности, които се срещат. Ако едната реалност е Великото голямо, а другата е Великото малко, те непременно трябва да се срещнат – защо? За да се яви онова, което се търси. Когато душата стои вътре, а духът стои навън и чакат да се отвори вратата, за да се срещнат, човек ще намери Истината, която търси. Когато сърцето стои вътре, а умът – навън, и очакват да се отвори вратата, човек ще намери Светлината, която ще осмисли живота му.

 

Само светлият път на Мъдростта води към Истината.

В Истината е скрит Животът.

 

  1. лекция, 12 декември 1930 г., София, Изгрев